Пустоша Норфък, Англия, Май
Луната беше пълна, духаше силен вятър. Великолепна нощ за отмъщение.
Той седеше на коня си, отпуснал юздите и наблюдаваше далечната сребриста лента там, където пътят извиваше към брега на Норфък.
Облеченият в черно ездач познаваше всяко кътче от местността. Беше я пребродил открай докрай. А сега беше време да осъществи злокобните си планове.
Той плъзна върху лицето си маската от черна коприна точно над белега, който проблясваше край устните му.
Нямаше време за мечти и съжаление. Не и тази нощ.
Тази нощ тъмнината зовеше. Църковните камбани бяха отмерили полунощ и всичко наоколо бе потънало в мрака на сенките.
Беше време най-страшният норфъкски разбойник отново да яхне коня си.
Малката кръчма бе претъпкана с хора. Из въздуха се носеха дим и тръпчива миризма на евтин алкохол.
— Каква е цената за момичето?
Пиянско мърморене посрещна това предизвикателство.
— Хайде, приятели! Вие мъже ли сте, или голобради момчета, за да пропуснете такъв шанс? Момичето е превъзходно, кожата му е гладка като сатен.
Петимата мъже, скупчени около разнебитената маса, се изправиха. Кръвясалите им очи се присвиха в стремежа им да различат по-ясно жената, която се виждаше през дупката на стената. Завесата беше прозрачна, но те виждаха само един пищен силует.
— Кой ще каже, че тя е това, което твърдиш, Милбанк? Добре ни ошушка миналия път, знаеш го. Платих ти триста лири за недокосната девица. Вместо това получих пъпчива нахалница от Фалмът!
— Джентълмени — каза мъжът, който седеше начело на масата. Вулгарните му черти се отпуснаха в заучена усмивка. — Дребно недоразумение, уверявам ви. Предлагам ви недокосната девица — добави сър Чарлз Милбанк и дръпна завесата.
Жената решеше дългата си тъмна коса. Беше облечена с прозрачен пеньоар.
— Ще бъде ли послушна? — попита плешив мъж. — Да не вземе да се разкрещи, като разбере какво ще и се случи.
— Не се безпокойте, тя ще бъде добре подготвена.
— Не твърде добре подготвена, надявам се — каза пияно конте със сурови черти и студени очи. — Не си заслужава да имаш момиче без борба.
— Сякаш се готвиш да спечелиш наддаването, Ренуик. Чувам, че доста губиш напоследък.
— Имам достатъчно, за да победя всеки мухльо като тебе!
— Стига, джентълмени! По-добре кажете цената затова парче в съседната стая. Триста лири? Четиристотин?
— Ами Силвър Сейнт Клеър? — провикна се плешивият мъж и се наведе напред с блеснали очи. — Нея искам!
Останалите замърмориха. Думата Силвър се предаваше от уста на уста.
— Ами да, какво става със Силвър? — попита плешивият. — За да я вкуся, бих платил два пъти по — четиристотин лири, че и повече!
Милбанк се намръщи при споменаването на красивата му балдъза. Отново и отново бе опитвал да пречупи духа й, но тя устояваше всеки път. Проклета да е арогантността й! Проклета да е красотата й, която беше истинско мъчение за него!
Но опърничавата му балдъза скоро щеше да научи кой е господарят. Най-накрая щеше да се отчае и да му се подчини, помисли си самодоволно сър Чарлз.
— Когато му дойде времето, ще наддавате за Силвър Сейнт Клеър — каза той мрачно. — А дотогава залаганията продължават. Разбира се, ако не се по-грижите да наддавате сега, няма да бъдете информирани, когато малката ми балдъза бъде изложена на пазара. И ви уверявам, че това е нещо, което много ще ви липсва, джентълмени.
Стаята бе изпълнена от пронизваща тишина. Всеки един от мъжете бе престанал да диша, представяйки си красотата на Силвър Сейнт Клеър, дрезгавия тембър нагласа й и великолепието на косата й с цвят на бренди и един-единствен сребърен кичур на едното слепоочие.
— За Бога, залагам двеста.
Един от мъжете скочи на крака и хвърли куп банкноти.
— Триста! — Лорд Ренуик го последва, не позволявайки да бъде надминат.
Тъй като залозите бясно нарастваха, сър Чарлз се облегна на стола. На устните му играеше тънка усмивка, а дебелите пръсти на двете му ръце бяха събрани.
Тази вечер стръвта, която представляваше красивата му балдъза, щеше да му донесе много пари. Скоро щеше да види надеждите й разбити и любимата й лавандулова ферма — отнета. Тогава тя щеше да му донесе дори повече от пари…
Гъста мъгла се спускаше над степта. В среднощната тишина се чуваха само пронизителните крясъци на враните и шумът на вятъра. Самотен ездач отчаяно препускаше в мрака.
Силвър Сейнт Клеър беше далеч от дома си до късно тази нощ, твърде до късно, за да мисли за безопасност и спокойствие. Тя знаеше, че трябва да навакса закъснението, пресичайки напряко през Уорингтънската гора.