ДЕВЕТА ГЛАВА
Силвър се събуди от някакво разтърсване.
Студен въздух обливаше лицето й. Виеше й се свят. Тя отвори очи с усилие и осъзна, че е в двуколката. Знаеше, че дължи това на Блакууд и трябваше да му благодари, но само извика:
— Сири веднага! Къде ме водиш?
— У дома — изръмжа Блакууд. — Там, където ти е мястото. Може би някой ще има достатъчно разум да се погрижи да стоиш там.
— Не мога да си отида вкъщи. Не още. — Силвър изстена. Главата й щеше да се пръсне от болка.
— Облегни се назад — каза Блакууд. — Изпи почти половин бутилка бренди. Главата ще те боли на сутринта.
— Вече ме боли — отвърна тя с раздразнение.
— Това ще ти бъде урок.
Блакууд я погледна и отмести кичур коса от лицето й.
Странна топлина нахлу в гърдите на Силвър. Когато я гледаше по този начин, когато я докосваше толкова внимателно…
Тя се навъси.
— Бренди ли? Значи съм пила бренди. И точно колко време не бях на себе си, разбойнико? А ти какво правеше, докато спях?
— Не можеш да си спомниш? — каза през смях Блакууд. — Мислех си, че търсиш мъж да те разсипе, Слънчев лъч? Не беше ли тази работата, която ми предлагаше?
Силвър усети как се изчервява.
— Разбира се, но само формално.
— Формално ли? Опасно, много опасно. Няма много мъже, които да чуят такова предложение и да не го вземат за истина. Да, бих казал, че при такова предложение ще вземат всичко или нищо.
В гласа му имаше нещо, което я караше да остава без дъх. Също като онази нощ в пустошта.
Мътните го взели този мъж! Нямаше намерение да се поддаде на проклетия му чар! Не, просто щеше да го използва.
— Ето ти един урок, скъпа моя — обади се Блакууд. — Много внимавай какво пожелаваш, тъй като можеш да си го получиш.
Нахалник! Силвър се обърна и опипа пистолета в ботуша си. Помисли дали да не прати един куршум в гърба му. Но не можеше, дори той да беше разбойник.
Когато стигнаха до тесния път, водещ нагоре по хълма към Лавендър Клоуз, Силвър каза:
— Е, вечерта беше чудесна. А сега можеш да спреш тук. Ще продължа сама.
Той скочи от двуколката и тихо се изсмя.
— Какво е толкова смешно?
Той поклати глава, неспособен да говори.
— Да не си пропуснала нещо, Слънчев лъч?
Силвър можеше и да го мрази, но трябваше да признае, че гласът му можеше да накара камъните да запеят. Тръпки преминаха по цялото й тяло.
— Ако чакаш целувка за лека нощ, ще стоиш тук, докато адът замръзне! — сепна се Силвър и дръпна юздите.
Блакууд се намръщи. Лицето му беше напрегнато. Не направи опит да я спре, когато тя пое в нощта.
Силвър трябваше да свърши хиляди неща. Но тя небе свършила нищо. Седеше в стария стол на баща си, заровила лице в ръцете си.
Мразеше Блакууд. Искаше й се той да умре. Но всъщност не беше така.
Мразеше себе си, защото той я караше да се чувства безразсъдна, любопитна, жадна за нещата, които никога нямаше да изпита. Тя беше отговорна за Брам и Лавендър Клоуз. Никога нямаше да забрави това.
Разбира се, тя бе привлечена от него, защото той бе показал неочаквано внимание в момент на ужас. Но докато седеше в тъмното, Силвър започна да разбира колко много се лъжеше. Тя знаеше, че животът й вече никога нямаше да бъде лек.
— Това, което искам да знам, е къде беше и какво прави там?
С блеснали очи Тинкър стоеше насред оранжерията и се мръщеше. Ръцете му все още бяха прашни от изсушените цветя, които бе сортирал.
Силвър примигна от светлината на фенера му, чудейки се колко дълго е седяла в тъмното. Чудейки се. Отричайки.
Надявайки се. О, мили Боже, надявайки се с цялото си сърце…
— Казах ти, Тинкър. Отидох да намеря Блакууд. Това беше единствената ни надежда и не ме интересува, ако не ти харесва. Трябва да направим нещо, нали? Дори и този арогантен, нетърпим човек да си мисли, че може…
Силвър замълча.
Загрубели от работа ръце уловиха раменете й.
— Недей, Силвър, момичето ми. Ядосваш се на мен. Твоят стар, Тинкър, спомняш ли си?
Миг по-късно и тя беше в прегръдките му и ридаеше. Старият човек беше достатъчно мъдър да я остави да се наплаче.
Тинкър размаха пред лицето й смачкана носна кърпа.
— Хайде сега да ми разкажеш всичко.
— Имаше друга бележка. Почистих стъклата и сложих една саксия пред дупката, но все още можеш да видиш откъде дойде камъкът.
Тинкър изруга.
— Защо не ми каза, момиче?
— Защото не исках да те тревожа. Мислех, че сама мога да се справя. Мислех, че той ще разбере колко добра е идеята.
— Той? Имаш предвид Блакууд?