Силвър кимна.
— Боже мой, не ми казвай, че си отишла да търсиш този разбойник!
— Разбира се, че го направих.
— На бой с петли?
Тя смело кимна.
— В онзи игрален дом?
Друго кимване.
— Мили Боже, не и в…
— Точно. Намерих го там. Само дето няма да ми помогне. Не иска и да чуе за моя план.
— И добре е сторил.
Силвър ядосано задърпа кърпичката в ръцете си.
— Онова псе, Милбанк, също беше там. Щеше да ме види, но Блакууд ме дръпна до себе си тъкмо навреме.
Тинкър се намръщи.
— Какво е направил?
— О, не е това, което си мислиш — нетърпеливо отвърна Силвър. — В действителност проклетникът нямаше търпение да ме махне оттам. Изобщо не се интересуваше. Нито дори след като Милбанк искаше аз… той искаше ние да… — Тя млъкна, изчервявайки се.
Тинкър се вкамени от ярост.
— Ще убия това мръсно магаре. Омръзна ми от развратническите му номера! Вече няма да ходиш никога без мен! Особено нощем.
— Знам, знам — измърмори Силвър и се усмихна. — Само че съм изгубена.
— Не, не си! Да не чувам повече такива приказки.
— Добре, Тинкър.
— Хм. Така е по-добре. Защото ако още един път се измъкнеш по този начин, ще се погрижа цяла седмица да не можеш да седнеш!
— Наистина съжалявам. Знам, че Брам и аз сме само бреме за тебе след смъртта на татко.
— Бреме ли? Ти прекали, Силвър. Имаме малко неприятности, но ще се справим. Само почакай и ще видиш
— Винаги се справяме, нали? — каза с усмивка Силвър.
— Разбира се. А сега, марш в леглото, непослушнице! Имаме толкова работа на сутринта. Ще доведа хора от града да ни помогнат. Не смятам да седя тук и да чакам завръщането на онези грубияни.
Луната вече залязваше, когато Блакууд премина през таен отвор в оградата от тисове и подкара Дябло през ливадата към Уолдън Хол. Сред горичка от брястове се издигаше красива къща, чиито широки прозорци бяха осветени единствено от луната.
Рози и жасмин пръскаха уханието си сред нощния въздух.
Ароматът им напомняше на разбойника за жена със зелени очи.
Блакууд отвори вратата, която водеше към градината. Раната го болеше, но беше в безопасност.
Никой в Кингсдън Крос не знаеше, че той беше собственикът на Уолдън Хол. Люснен Рийд Тиберий Фицджералд Деламиър, най-големият син на херцог Девънхам много внимаваше да не се разчуе. Дори предишният собственик на Уолдън Хол вярваше, че купувачът е богат търговец, току що завърнал се от Индия, човек с нестабилно здраве, който желае спокойствие.
Имението беше чудесно скривалище. Както се бе надявал, тук Люс бе необезпокояван от никого. След среднощните си приключения той се промъкваше безпрепятствено през скритите входове на имението.
Сега това беше домът му. Не и Суолоу Хил, великолепното, норфъкско имение, главната резиденция на семейството му от осем поколения. Нито пък елегантната градска къща на площад Бъркили. Нито ловната хижа в Шотландия.
Уолдън Хол бе добро убежище за най-прочутия разбойник на Норфък. Единствено довереният придружител на Люс, Джонас, знаеше тайната за благородническото потекло на разбойника.
И Люс имаше намерение това да си остане така.
Той смъкна маската си. Като си помисли за Силвър Сейнт Клеър, върху изваяното му лице се появи усмивка. Жената беше голяма неприятност, в това нямаше съмнение. Но Люс бе мъж, който обичаше неприятностите.
Той се опита да разбере с какво го привличаше тя. Кръвта му забушува, когато си спомни как се бе разтопила от целувката му. Как само бе повалила Шерингвейл. Храброст, невинност и страст. Беше страшно вълнуващо.
Бе имал много жени през годините. Красиви. Умни. Скромни. Страстни.
Но нито една от тях не бе го привличала толкова много, както Силвър Сейнт Клеър.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Силвър крачеше неспокойно в оранжерията, наблюдавайки как залезът се стопява до здрач и здрачът се превръща в тъмна нощ.
Кой я мразеше толкова, че да й причини това? Кой толкова много искаше Лавендър Клоуз? И защо? Дали не беше някой в Кингсдън Крос, тръгнал по следите на изгубената формула за „Милфльорс“? Или някой парфюмерист от Лондон, алчен за богатството и успеха, които някога бе имал Уилям Сейнт Клеър?
Или някой още по-зъл, някой, за когото се намекваше в дневника на баща й? Все още не знаеше.
Силвър се канеше да подреди мускалите и записките си, когато в оранжерията нахлу сър Чарлз Милбанк.
Лицето му беше зачервено и целият миришеше на алкохол.
— Знаех си, че ще ви намеря тук. Отвратително, ако ме питате. Жените не стават за бизнес.
— Вече сте ми го казвали, но мнението ви не ме интересува.
— А може би трябва.
— Най-после трябва да признаете колко глупаво беше да се заемете с управлението на Лавендър Клоуз. Ще бъда повече от щастлив да поема отговорностите ви. Ясно е как ще ми се отплатите за тези услуги.