В нея се прокрадна надежда.
— Можеш ли? О, би ли го направил?
— Мога, но срещу малък подарък.
— Какъв подарък? — попита тя.
Нотката в гласа й накара очите на мъжа да блеснат. Накара тялото му да се напрегне и пръстите му да се заровят дълбоко в нейната топла, червеникава като бренди коса. Накара го да копнее да я притегли под себе си върху тъмната земя.
Но той не го направи. Очевидно тя бе невинна. Най-известният разбойник на Норфък си каза, че все още не е паднал толкова ниско.
— Подарък? Не и брошката ти, разбира се. Едва ли можеш да си позволиш да я изгубиш, тъй като тя също трябва да е на господарката ти.
— Тогава какво искаш от мене? Гласът й го накара да се навъси.
— Нито бижутата ти, нито пък добродетелта ти, малка глупачке. Не похищавам девици.
Тя ококори очи.
— Но всички казват…
— Прекалено много вятърничави жени ми се хвърлят в краката. Те са толкова нетърпеливи да предложат телата си, когато всичко, което искам, е да ги освободя от бижутата им.
— О! Но как разбра, че аз съм? Тоест…
— Девствена ли? По руменината, която обагря лицето ти. Не е сложно за опитен мъж като мен.
В гласа му имаше горчивина и съжаление. Силвър се намръщи.
— Трябва да е голямо изпитание за тебе този див живот, изпълнен с опасности. А пък и по петите ти да се влачат влюбени жени, които само чакат да бъдат прелъстени. Едва ли е много… комфортно.
— Комфортно ли? — изсмя се мъжът. — Тук си права. Уви, тези дни но главния път се е навъдила такава паплач и всички те приписват на мене престъпленията си. Но какво би могло да знае малко създание като тебе за прелъстяване и влюбени жени?
Силвър сви рамене.
— О, не чак толкова много. Като прислужница на Сейнт Клеър си живея много тихичко.
— Радвам се да го чуя, Слънчев лъч.
Силвър онемя от нежността в гласа му. Изведнъж се почувства замаяна. Кръвта й се втурна лудешки из вените, гореща, после студена. Никога преди не се бе чувствала по този начин в присъствието на мъж.
— Защо ме наричаш Слънчев лъч?
Блакууд я огледа внимателно.
— Защото около теб има някакъв блясък, честност, каквато не съм виждал често.
Силвър разбра за намерението му да я целуне още преди да го стори. Но не помръдна, нито извика, както беше редно.
— Не — прошепна тя. — Не би трябвало дори да си помисля за…
Очите му заблестяха.
— Всичко това е вярно, малката. Не би трябвало. Но е твърде късно за бягство. Прекалено късно.
И той притисна устни към нейните. Тя затвори очи и сякаш започна да потъва точно както я бе предупреждавала дойката.
А когато устните му се разтвориха, Силвър престана да мисли… Устните му станаха по-настойчиви и уверени.
Изведнъж мъжът се дръпна.
— Мисля, че е напълно достатъчно, малката.
— Трябва да си много добър в това нещо — каза Силвър.
— Какво имаш предвид?
— Е, прелъстяването на невинни жени, разбира се. Всички в Кингсдън Крос говорят за подвизите ти.
— Наистина ли?
Силвър го зяпаше, хапейки устни.
— Не трябва да ми се доверяваш, защото те грози опасност. Не, не мисли за мен и недей да си мечтаеш да ме промениш. Никой никога няма да погледне под тази маска. А да ме допуснеш в сърцето си би било много по-опасно, отколкото можеш да си представиш.
— Та аз дори повече няма да те видя.
Блакууд кимна мрачно.
— Това ще е най-мъдрото решение. По-добре да тръгваш. Онези главорези сигурно са открили, че не си паднала, както се надяваха.
Блакууд свирна с уста и жребецът му се понесе в тръс към него, послушно следван от кобилата на Силвър.
— Хо, Диабло! Направил си завоевание тази нощ, така ли?
Красивият жребец изпръхтя и взе да рие земята.
Силвър застана до кобилата си, обзета от желание да си отиде, да бъде в безопасност в леглото си, преди този сън да изчезне.
— Позволи ми да ти помогна, малката.
Ръцете му бяха силни. Щеше да усеща допира им дълго след тази нощ.
— Тогава… довиждане.
— Може би, Слънчев лъч. А може би трябва да си кажем само Бог да е с теб и бон воаяж.
Силвър се сепна, усетила отново чуждия акцент.
— Бог да е с теб, тогава. И благодаря — добави тя.
— Благодаря? За целувката ли?
Лицето на Силвър пламна.
— Имам предвид останалото. Благодаря ти, че ме спаси от онези мъже.
— Бъди по-внимателна за в бъдеще. С такива мъже не може да се играе.
Гърлото й се стегна от суровата загриженост в гласа на Блакууд. Усещането беше чудесно и опасно.
— Трябва да тръгвам — каза тя и бързо обърна коня си.
Да, наистина трябваше да тръгва. Преди да е започнала да задава въпроси.
Защото на Силвър й беше ясно, че никога вече не трябва да го види. Беше прекалено опасно. И без това вече бе замаяна от магията му.