Тази вечер беше рожденият ти ден, Сузана. Колко много приличаше на майка си в радостта си! След като ти си легна, аз излязох навън и наблюдавах как луната сипе среброто си над лавандуловите поля. Дванадесетата нощ от петия месец. Важна дата, чието значение още не мога да ти разкрия. Но добре обмисли това, дъще моя. Ако обичаш моята ферма, ако обичаш моите полета, значението рано или късно ще ти се изясни. Не се осмелявам да кажа повече, в случай че този дневник попадне в неприятелски ръце.
Ако това не стане и сега ти четеш тези думи, Сузана спомни си рождения си ден. Помисли добре. Отговорът ще дойде сам.
Силвър въздъхна и остави дневника да падне в скута й. Облягайки глава на грубия ствол на дъба зад гърба си, тя се загледа в нощното небе. Дванадесетият ден на петия месец. Какво можеше да означава това? Рожденият й ден, да, но какво друго се криеше зад това? Тя тръсна глава. Да не би умът на баща й да се бе помрачил в последните му дни? Дали той просто не бе станал меланхоличен, убеден, че всяка сянка е враг? Не можеше да повярва.
Силвър поседя още малко на хълма в тишината на вечерта. Огледа лавандуловите полета, после вдигна поли и се изправи на крака.
Тази вечер нямаше да намери отговора.
Kогато се върна в къщата, Тинкър я очакваше.
— Видя ли го?
— Него?
— Онзи разбойник, разбира се. Седи под онзи дъб на хълма вече час, че и повече. Помислих си, че е някой от онези негодници, дошли да свършат някоя поразия, но не бе така. Когато отидох да проверя, видях, че е Люс. Просто зяпаше небето.
Силвър усети забързаните удари на сърцето си.
— Мисля, че му харесва мириса на лавандула. Или просто обича да гледа небето нощем.
Тинкър изсумтя.
— Той си има нощно небе, което може да си гледа от хълма на Уолдън Хол. Не, мисля, че толкова се е отнесъл, колкото някой друг, чието име мога да спомена. — Старият слуга сви рамене. — Няма нужда да ми се мръщиш, Силвър Сейнт Клеър. Не ми е работа, ако вие двамата сте решили да се помайвате. Ама изобщо не ми е работа!
С тези думи старият човек се обърна и се запъти към склада, мърморейки под нас.
Пет минути по-късно Брам я настигна на предната веранда.
— Видя ли го? — нетърпеливо попита той. Силвър въздъхна.
— Не, не съм го видяла, въпреки че ми докладвате през пет минути.
— Но какво нрави Люс там горе? Седи под онова дърво вече цял час.
— Мисля, че му харесва гледката. Брам я погледна с недоумение.
— Ако питаш мене, той е луд. Всъщност отнася се и за двама ви! Ако така се държат възрастните, по-добре да си остана момче. Може би, ако имам късмет, никога няма да порасна.
После той се отправи към стаята си, оставяйки Силвър, изпълнена с любопитство.
Накрая любопитството й надделя.
Тя се обърна бавно, а очите й потърсиха големия дъб на върха на хълма. След миг го видя точно там, къде той беше казал Тинкър.
Триста дяволи, какво правеше този човек там? Кое му давеше право да идва тук да я безпокои, особено след като я беше изгонил от Уолдън Хол?Силвър изпъна гръб. Ще го изгони от земята си, ето какво ще направи! И носле ще го забрави. Веднъж за винаги щеше да го изхвърли от ума си.
Но докато се изкачваше по хълма, сърцето й биеше лудешки. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже и толкова много въпроси, които искаше да му зададе. И въпреки това нещо я възспираше.
Преди Силвър да заговори, той вдигна ръка.
— Не, не ми казвай — каза той с нисък и груб глас. — Господарката на имението е дошла да ме изгони. Но откъде мога да знам коя е тя?
Силвър го чу как си поема дълбоко въздух.
— Защото около нея като пролетен вятър се носи уха ние на лавандула. А ето го и уханието на рози. Тя носи кашмирен шал. Откъде знам ли? От слабия мирис на пачули, в което винаги са опаковани индийските шалове.
Той бе изпънал крака. Гледаше втренчено небето и не се обърна към нея.
— Няма ли да оцениш умението ми?
Силвър го изгледа заплашително с ръце на кръста.
— Ти си пил!
— Не много, Слънчев лъч. Не и толкова, че да има значение и да ми помогне да забравя. Но не може ли човек да си пийва Поне малко? Първо сприхавият ти прислужник дойде да ме надзирава, после тук се мотаеше твоят брат. Кой друг ще изпратиш? Кромуел ли?
— Може би ще го направя! Може хубавичко да си поговорите като куче с куче!
Но когато Силвър видя колко е напрегнат, ядът й се стопи.
— Разбира се, че са дошли да проверят какво става — тихо каза тя. — Безпокоят се за тебе.
— Не ги искам — дрезгаво заяви Люс. — Въобще. Хората, които се грижат за мен… страдат.
В очите на Силвър бликнаха сълзи. Тя се отпусна до него на земята.