— Къде е?
— Кое?
— Проклетата бутилка, от която пиеш.
— Не знам за какво говориш.
Тя протегна ръка по-край него, тършувайки в тъмно то. Ръката й докосна рамото му, бедрото й се допря до неговото.
Люс се вкамени.
— Лоша идея, Слънчев лъч. Дяволски лоша идея.
— О! И защо?
— Не съм направен от камък. Мъртвопиян съм всъщност. Тази нощ не ставам за компания.
Силвър не му обърна внимание. Намери бутилката и я издърпа от ръката му. След като я гледа известно вре ме, тя я вдигна към устните си.
— Какво правиш пък сега?
— Искам да разбера какво значи да си мъртвопиян — спокойно каза тя. Брендито приятно затопли гърло то й. — Всъщност усещането е доста приятно.
— Ще го направиш само през трупа ми!
Тя отпи отново.
— Дай ми това!
Силвър се извърна, стискайки бутилката.
— След минута, може би. Ти едва ли имаш нужда от нея. Пил си достатъчно.
Тя решително отпи още веднъж, след което се излегна на тревата, подпирайки с ръка главата си. Люс намръщено я погледна.
— Не мисля, че това ми харесва. Защо просто не си тръгнеш?
Силвър отново отпи голяма глътка точно преди Люс да успее да вземе бутилката.
— Стига толкова, немирнице. Не си свикнала с това и ще ти си завърти главата.
— Вече се върти. Усещането е наистина приятно — каза тя. После легна но гръб и откопча едно копче на блузата си. — Нямах представа, че е толкова топло. И защо звездите са се разтанцували така?
— Изобщо не танцуват — отсече Люс и вдигна поглед нагоре. После погледна Силвър и поклати глава. — Май ти дойде много, момичето ми.
Сливар повдигна рамене.
— Много са хубави, като се движат в тези малки кръгчета. — Тя погледна Люс и вдигна ръка към лице то му. — Ти също, разбойнико — нежно прошепна тя.
Силвър усети как мускулите по челюстта му заиграха.
— Не трябваше да си тук, скъпа. Тинкър ще ми одере кожата.
— Тинкър ми каза, че си тук. Брам също. Всъщност и двамата ме сметнаха за безсърдечна, защото не съм дошла при теб веднага.
— По-добре безсърдечна, отколкото с разбито сърце — грубо заяви Люс. — Не съм добър за тебе. Не съм добър дори за себе си. — Той се загледа далеч над тъмните хълмове. — Тази вечер тръгнах след човека, който ме изпрати в Алжир, знаеш ли това? Проследих го до старата мелница близо до Кингсдън Крос. Почти го бях пипнал, но се забавих само секунда и той ми се из плъзна. Знаеш ли защо бях толкова бавен? Защото долових уханието на орлови нокти и си помислих за теб, дяволите. Това ме накара да си спомня много неща. Точно както ти ми каза. Но аз не мога да си позволя това, Силвър. Сега не мога да бъда друг освен силен, хладнокръвен и жесток. Не мога да бъда друг, без да наруша клетвата, която дадох преди пет години. — Той се изправи на едно коляно с решително лице.
— Ето защо си тръгвам. Заради себе си, не заради теб. Искам да разбереш това.
— Но ти си пиян? Как ще намериш обратния път?
Люс мрачно се засмя.
— Не съм пиян. Слънчев лъч. Излъгах те, за да те накарам да избягаш. Глупаво, разбира се. Трябваше да се сетя, че нищо не може да те уплаши.
— Колко интересно — тихо каза Силвър, — тъй като аз не съм пияна. — Ръката и се спусна по-надолу, освобождавайки и второто копче на блузата. — Ни най-малко…
Очите на Люс се впиха в ръката й, в дантелата, развявана от вятъра, в бледата кожа, която блестеше отдолу.
— Недей, Слънчев лъч.
Разкопчано бе и третото копче. Сърцето на Люс блъскаше в гърдите му.
— Дяволите да те вземат, Силвър, не го прави? Не съм от камък!
— Кълна се, че не си. Вече зная, че си нежен и страстен — каза тя с дрезгав глас.
Топлина нахлу в тялото му. Трябваше да си тръгне. Трябваше да бъде твърд. Трябваше да я забрави — за нейно добро.
Но не можеше да помръдне. Парализиран, той наблюдаваше как пръстите й се спускат към четвъртото копче.
— Възможно ли е да се опитваш да ме прелъстиш,Сузана Сейнт Клеър?
— Отчаяно се надявам да го направя — отвърна тя. Очите й проблясваха на лунната светлина. — Успявам ли, разбойнико?
Твърде сполучливо, отчаяно си помисли Люс, докато мъжествеността му се надигаше и го обливаха нови топли вълни. Прекалено сполучливо.
— Ни най-малко — изстена той, молейки се тя да не усети лъжата в гласа му. — Блакууд е твърде закоравял грешник, че да се хване на такива трикове.
Люс усети как през нея премина трепет и това го на кара да скърца със зъби. Но не можеше да си позволи да бъде мил. Някой ден, когато та се омъжеше за някой знатен мъж, щеше да му бъде благодарна.
Мисълта затова направо го смрази.
Ръцете му се свиха в юмруци.
— А може би не прелъстявам Блакууд — прошепна Силвър. — Може би прелъстявам тебе, спокойния мъж, който крие болката си дълбоко в себе си, мъж чиято чест го кара да се чувства обезчестен. — Гласът й секна. — Тебе искам, Люс. Само тебе. Защо не можеш да го разбереш?