Люс чу зад себе си вятъра, който се носеше над лавандуловите поля и се промъкваше през розовите храсти. Звукът се смеси с тихата въздишка на Силвър.
И той разбра, че е предаден. Жената, вятърът и красивата нощ започнаха заговора си срещу него в момента, в който Силвър седна.
Бялата дантела се разтвори, разкривайки извивките от слонова кост и ред трескавия му поглед.
Чувстваше се безпомощен, съзнавайки, че губи бит ката.
Люс реши, че има само един начин да я спре. Свали ризата си, впил суров поглед в Силвър. Единствената му надежда бе да я уплаши.
— Ще те заболи, Силвър. Доста може би. Винаги боли първия път.
— О, едва ли ми е първи път — каза тя с прегракнал глас. — Имала съм дузина мъже.
Устните му се изкривиха.
— Дузина ли?
— И повече! Не се безпокой, че можеш да ме нараниш.
— Разбирам — каза тихо Люс и плъзна ръка по нежните извивки, открити от дантелата. — И те са те докосвали тук? По този начин?
Тя въздъхна, вече жадна за него.
— Разбира се.
— И… на тебе ти хареса?
— Мисля, че беше доста приятно.
Пръстите му се разтвориха и устните му се притисна ха в нейните.
— Люс!
— И това ли ти беше приятно?
Силвър преглътна.
— Да, да…
Люс започна да си играе с гърдите й, докосвайки ги с език. Тя неспокойно се заизвива под него.
— И всички тези мъже са правили това с тебе, Слънчев лъч, така ли?
— Разбира се — почти изстена Силвър.
— Разбирам — мрачно каза Люс. С едно бавно движение той обхвана полите й и ги вдигна нагоре.
— Какво правиш?
— Каквото прави всеки мъж, когато доставя удоволствие на жена. Би трябвало да знаеш това.
Силвър прехапа устни.
— Е, да, разбира се, че го знам. Просто ти ме изненадваш. Ръцете ти. Много са големи.
— Не само ръцете ми са големи. Слънчев лъч — мрачно каза Люс. — Но ти знаеш всичко за това, тъй като си изпитала мъжката страст.
Нямаше намерение да бъде мил нито секунда. Не можеше да си го позволи, защото щеше да се провали. Плъзна ръце по копринените й бедра, търсейки топлината между тях.
Когато я намери, тя потисна един вик.
Но той не обърна внимание на задъханите й стонове, на трескавите й движения, бавно разделяйки нежната кожа, която приветстваше интимните му ласки.
— Погледни ме — рязко каза той. — Аз съм изменник. Слънчев лъч. Предател съм на страната си, на име то си и на собственото си сърце. Погледни ме и ми кажи как ще се почувстваш, ако обичаш един изменник. Може би това ще те накара да промениш намеренията си.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Силвър не отговори. Мили Боже, тя не можеше да от говори. Не и когато желанието изгаряше тялото й и я заливаше с огромни тъмни вълни.
Изменник ли?
Не го вярваше. Човек с такова чувство за чест не можеше да бъде изменник.
— Не ти вярвам.
Люс мрачно се засмя.
— Ще ми повярваш
Той пое зърното на другата й гърда, галейки го с език.
Силвър се изви. Раната й пулсираше, но не я беше грижа. Отказваше да повярва, че той е предател!
В същото време не можеше да му каже истината. Ако той знаеше, че е първият мъж, който я докосва, щеше да спре, щеше да избяга завинаги. И тогава тя никога нямаше да познае красотата на това докосване.
Но Силвър почти се издаде, когато пръстите на Люс се промъкнаха между копринените къдри.
— Изплаши ли се, сладка моя? Добре, защото аз искам да те изплаша.
Изплашена ли? Не беше това. Чувстваше се странно. Горещината. Брендито. Пулсирането на кръвта й.
И мъжът. О, да, мъжът преди всичко.
Той вече притежаваше сърцето й. Трябваше да пази в тайна това от него. Той не би по-искал любовта й, нито друго нежно чувство.
Силвър не откри сърцето си.
— Трябва ли да бъда изплашена?
— Трябва. Тази нощ ти омагьоса разбойника, не джентълмена, не кавалера, а закоравелия престъпник, който няма милост към никого. Не се ли боиш?
— Не — отвърна тя. После прокара ръка по белези те на гърба му. — Не и от теб. Не и от това. Това са белези на воин, знаци на честта. Защо да ме плашат?
Люс затвори очи. Не, нищо не би я уплашило. Трябваше да го знае.
Тя беше толкова близо. Един бърз тласък и щеше да бъде негова, стегната и влажна. Тя щеше да го приветства, знаеше го. Беше почувствал напрежението й и знаеше, че щеше да го сграбчи, когато дойдеше при нея. Той усети как по челото му се стича пот. Не, не можеше да направи това с тази жена. Но не можеше и да се отдръпне. Не още. Не и преди още веднъж да усети сладкия й огън. Навлезе по-дълбоко в нея, усещайки трепета й с умелите си пръсти.