Блакууд се метна грациозно на коня си.
— Ще проверя пътя. Изчакай, докато чуеш повикването ми — каза той и издаде пронизителен писък на керкенез. — Това ще значи, че всичко е наред.
— Защо? Защо искаш да ми помогнеш?
Очите му се впиха в лицето й.
— Защо ли? Защото така ми харесва, малката. Не че това ще продължи. Когато настъпи утрото, не разчитай на щедростта ми. Ще бъда безмилостен и зъл.
— Не ти вярвам — отвърна Силвър с ярост в гласа.
— Не знам защо, но това не е вярно. Ти не си такъв.
— Не ми обръщай внимание. Чакай тук и не издавай звук. Няма да се бавя.
Той преметна дългата си пелерина и миг по-късно изчезна в мрака.
Силвър се чувстваше странно. Не след дълго писъкът на керкенез оповести безопасността й. Тя се измъкна от прикритието си и препусна.
Когато стигна до главния път, мъжът вече го нямаше.
Зад хълмовете, на половин долина разстояние, трима мъже се взираха в тъмнината. Ядосани, те очакваха да чуят чаткането на копита и да видят уплашено женско лице.
Нищо не откриха.
Значи малката кучка им се беше изплъзнала. Дявол го взел, но за този провал щяха скъпо да си платят.
— Няма значение — изръмжа единият. — Скоро ще я спипаме. Тогава ще вземем от нея всичко, което трябва!
Докато ездачите обръщаха конете си на изток, Силвър Сейнт Клеър вече бе в леглото си. Саксия с лавандула разнасяше ухание из въздуха, а луната изливаше светлината си върху лъснатия под в стаята й.
На следващия ден трябваше да подрязва растенията и да засажда пръчките. Трябваше да проверява ароматните масла и да изпълнява поръчки. И трябваше някак си да намери още семена, за да замени тези, които изгуби в пустошта.
Но Силвър не мислеше за нито едно от тези неща. Тя мислеше за един мъж с блестящи кехлибарени очи.
Мъж с устни, които я караха да се чувства замаяна и сладостно безразсъдна…
ВТОРА ГЛАВА
— Госпожице Силвър, съжалявам, че ви безпокоя, но…
— Не сега, Тинкър.
Силвър Сейнт Клеър изглеждаше елегантна в износените бричове и бялата батистена риза. Вятърът развяваше великолепната й коса изпод сламената шапка. След нощ на тревожни сънища, усиленият труд й бе помогнал да се почувства по-спокойна.
Но споменът за двете блестящи кехлибарени очи още не бе изчезнал.
— Знаеш, че трябва да засадя тези храсти, преди да изсъхнат. Още вчера му беше време.
Прислужникът се намръщи.
— Но, Госпожице Силвър…
— Наистина съжалявам, Тинкър — каза тя с раздразнение и се захвана за работа.
Старият прислужник се обърна и се заизкачва нагоре по хълма към хубавата къща, която служеше за работно помещение на фермата Лавендър Клоуз и за жилище на семейство Сейнт Клеър. Онзи противен сър Чарлз Мнлбанк отново се бе домъкнал да търси госпожица Силвър. Напоследък доста често й досаждаше. Но Тинкър знаеше, че когато госпожица Силвър се хванеше за робата, никакви приказки няма да помогнат.
Два часа по-късно Силвър бе приключила с едната редица храсти. Гърбът я болеше, бузите й бяха зачервени. Когато се измъкна изпод растенията, косата й беше пълна с нежни пурпурни пъпки.
Тя се отпусна на колене и огледа добре прекопаната земя. След смъртта на баща й преди две години спасяването на фермата Лавендър Клоуз беше почти всичко, което имаше значение за нея.
Въздишайки, Силвър върза косата си на опашка и изчезна в следващата редица. Когато от хълма зад гърба й се понесе облак прах, тя дори не погледна.
— Съжалявам, Тинкър, но имам да довърша още две редици. Ако все още желаеш да ми говориш, ще се радвам ако…
— Сил?
Гласът бе тих и колеблив.
— Нямах намерение да те безпокоя, но наистина си мисля, че това може да е от полза.
— Брам?
— Силвър се показа на секундата с раздърпана риза и напрашени бузи. Като видя дванадесетгодишния си брат, лицето й се озари от усмивка.
— Да не би да е време за обяд?
— Време беше преди цял час, Сил — каза Брандън Сейнт Клеър, който стоеше нетърпеливо сред лавандулата. Панталоните му бяха потънали в прах, а единият ръкав на жакета му беше скъсан, но той изглеждаше щастлив. — Ти беше толкова заета, че не исках Тинкър да те безпокои. Но, Сил, погледни това. — Той измъкна от джоба си цяло снопче смачкани растения. — Изучавам ги цяла сутрин и мисля, че накрая разбрах какво не им е наред.
Силвър погледна с обич брат си.
— И какво може да е то, малко генийче?
— Изобщо не съм гений, Сил. Просто имам подход към растенията.
— Подход, а? — нежно го смъмри Силвър. — Така ли се казва, когато човек може да накара стеблата да оживеят за една нощ или да ускори цъфтежа почти с две седмици. Аз наричам това чудо, а не подход.