Очите на Силвър се разшириха.
— Ти си знаел? Но…
— Разбира се, че знаех, Слънчев лъч. Само едно докосване бе достатъчно, за да те разобличи.
Лицето й пламна.
— Защо тогава…
Люс не можеше да говори. Не и когато тя беше толкова топла, омайваща и сладка.
— Тихо, красавице. Не говори повече. Не и с думи. Слушай ме с тялото си. Отговаряй ми по същия начин. Шепни ми страстно, бавно. Остави ме да чуя всичко, кого имат да казват тези сладки извивки.
Гласът му стихна. Всеки мускул пулсираше. Искаше му се да проникне в нея дълбоко и с няколко тласъка да намери собственото си освобождение. Но той не го направи.
Люс бе чакал прекалено дълго, за да избърза сега. Ако можеше, щеше да направи така, че това да продължи вечно.
Трябваше да внимава. Тя се притисна до него, карайки го да влезе по-дълбоко. Сърцето й биеше лудо.
Но той не можеше да влезе по-навътре. Помежду им лежеше крехка бариера.
Люс обхвана бедрата на Силвър и я усмири.
— Чуй ме, Силвър. А съм толкова дълбоко, колкото мога да бъда, без да ти причиня болка. Няма да бъде както си мислиш. Кажи ми сега, Слънчев лъч. Няма да бъде лесно, но ще спра. Кажи го сега, не по-късно. О,Господи, не по-късно…
Тя се разтрепери.
— Направи го сега, Люс!
С един мощен тласък той проникна през мембраната на девствеността й. Тя сякаш се вкамени и Люс я притисна силно, галейки я нежно. Знаеше, че Силвър може да се отдръпне в уплахата си.
Пръстите му се разтвориха. Той затвори очи, борейки се с желанието да я изпълни дълбоко и бързо, дока то удоволствието ги обладае — сладостно и горещо.
Но той чакаше, позволявайки й да почувства топлата му едра мъжественост. Тя отвори очи и преглътна.
— Нима това е всичко? Защо тогава онези проклетници в публичния дом приличаха на добре нахранени котки?
Той не можа да скрие усмивката си.
— Ще видиш, сладка моя.
— Не, няма! — извика тя и се опита да го отблъсне. Боли и няма никакъв смисъл.
Люс се усмихна отново.
— О, ще има, любима. Потърпи, сега ще ти го докажа.
Силвър се нацупи недоверчиво.
Люс почувства как плътта пулсира в нея. Когато усети, че тя се разтваря, той се задвижи бавно. Бедрата му се стегнаха, позволявайки му да навлиза все по-дълбоко, докато нежната кожа се разделяше, за да го обвие.
Този път между тях нямаше нищо, само топлина. Само кожа като влажно кадифе. Само безкрайно, неописуемо удоволствие.
Той си мислеше, че умира.
Но бе възвърнал сърцето си. Усещаше го как бие, знаеше, че е истинско сърце. Тя беше направила това и имаше само един начин да я възнагради.
Той се раздвижи отново, този път доста по-дълбоко.
— Харесва ли ти, палавнице?
Бузите й пламнаха.
— Ами това беше… доста добре.
— Така ли? Само това ли можеш да кажеш? Обзалагам се, че сега ще ти хареса повече.
Той я обгърна с ръце и проникна в нея този път докрай. Едрата му кадифена плът я накара да занемее.
— О! — успя да каже тя.
— Много съм доволен, че мога да ти го покажа. — Той го направи.
Тя го подтикваше да продължи. Беше божествено.
Телата им останаха притиснати едно до друго на зелената трева под танцуващия вятър.
Един бухал се обади в розите. Луната изплува над разлюлените полета.
Двамата лежаха неподвижно, заслепени от страст, из губени в любовта.
Силвър зарови пръсти в косата на Люс.
— Вземи ме Люс — прошепна тя. — Вземи ме сега. Вземи ме бързо и дълбоко, стигни докъдето ти искаш.
— Така и ще направя, сърце мое — изстена Люс, притискайки я към влажната земя, тласкайки се силно, бързо и дълбоко.
Тя се изви към него, телата им се предадоха на страстта.
Челото му се опря в нейното. Потрепери, когато я чу да вика името му. Влезе още по-дълбоко в нея, изпълвайки я с топло семе.
Тя обви крака около него, поемайки всичко, с тяло, разтърсвано от конвулсии.
Люс бе готов да се закълне, че от страст очите й проблеснаха като сребро.
Тинкър обви с ръка раменете на Брам.
— Казах ли ти, че тя ще отиде при него?
— А аз казах ли ти, че няма да се върне бързо — отвърна Брам. После внезапно се намръщи. До него Кромуел излая в очакване. — Но какво правят те там, Тинкър?
Тинкър присви очи, загледан в лавандуловите полета. Усмихна се и двамата поеха към къщата.
— Стига толкова въпроси за тази вечер, момче, марш в леглото. И вземи със себе си това пълно с бълхи същество.
— Хайде, Кромуел! Май никой не ни иска. — Брам въздъхна, галейки главата на овчарското куче.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
— Защо не се сбогува?
Те лежаха притиснати един до друг. Косата на Силвър се бе разпиляла като облак по гърдите на Люс, а ръцете й бяха в неговите.