— Надявам се да ми простите, госпожице Сейнт Клеър. Казах ужасни неща. Единственото ми оправдание е, че бях смаян и не можех да повярвам. Всички се бяхме отказали да се надяваме да го видим отново, всички освен Индия.
Силвър преглътна сълзите си. Сега разбираше защо лицето на Иън й изглеждаше толкова познато. Високи те скули, чувствено извитата долна устна.
— Няма нужда да обяснявате — тихо каза тя. — За вас това сигурно е било ужасен шок.
— Това не е извинение за отвратителната ми грубост. Надявам се, че вие и брат ви ще ми простите.
— Да, но не и аз.
Силвър вдигна поглед и видя херцогинята, застанала зад Иън. В очите й блестяха сълзи.
— Маниерите ти са като на шимпанзе, Иън. А сега се махайте. И двамата. Искам да кажа няколко думи на госпожица Сейнт Клеър. Насаме.
— Много добре. Мисля, че младият господар Брандън с удоволствие би разгледал нашата оранжерия, прочута в областта. Е, ние тръгваме.
Иън и баба му си размениха многозначителни погледи, преди двамата с Брам да излязат.
Херцогинята седна до Силвър. Гърбът й беше изправен, а ръцете й се движеха неспокойно по облегалките на стола.
— Значи го обичаш, така ли?
Прямотата и интимността на въпроса оставиха Силвър без дъх. Бузите й пламнаха. Толкова ли беше очевидно?
— Много е сложно, Ваша светлост.
— Любовта винаги е сложна, скъпа моя — нежно каза старата дама. — А възмутителният ми внук, той обича ли те?
Лека усмивка заигра на устните на Силвър.
— Той стигна много далече, за да ме увери, че е така, Ваша светлост.
— Тогава това е първият път, когато момчето е показало здрав разум — каза херцогинята и стисна ръката на Силвър. — От момента, в който видях тебе и брат ти, знаех, че нещо особено ще се случи, че Люс с някъде наблизо.
Тя изтри очите си и се прокашля.
— Значи наистина е жив. Как изглежда? Говори ли за нас? Защо никога не се опита да ни се обади? Къде е той, дяволите да го вземат?
— Боя се, че не мога да ви кажа нищо повече. Мисля, че Люс си има причини, за да не се свързва с вас…Той сам ще ви разкаже преживелиците си.
Херцогинята сви ядно устни. После въздъхна.
— Упорито същество! Но сега ми става съвсем ясно защо той те обича, скъпа моя. Ти си също толкова упорита и горда, колкото е и той. Да, мисля, че двамата сте чудесна двойка. Не се и съмнявам, че ще накараш внука ми доста да потича след тебе, ако вече не си го сторила.
Херцогинята докосна лицето на Силвър. Там видя любов и копнеж, но и тревога.
— Значи той е в опасност, така ли?
Силвър кимна.
— Само да знаехме! Но аз няма да разпитвам повече. Само ми кажи с какво мога да помогна. Готови сме да направим всичко за вас.
— Трябва да се върна в Кингсдън Крос. Брам и аз имаме съобщение за Люс и той трябва да го получи колкото е възможно по-скоро. Бих се възползвала от бърза карета, която да ме заведе там.
— Ще изпратя нареждания до конюшните. Но ти трябва да се подкрепиш добре. И ще се нахраниш хубаво, преди да ти позволя да тръгнеш.
Силвър сви устни.
— Каква ужасна загриженост! Всички сте толкова любезни!
— Глупости — каза херцогинята. — Денят е просто чудесен! И всичко е заради тебе и брат ти. Ние трябва да ви благодарим, защото наистина не си спомням от кога не съм се вълнувала толкова.
— Какво е направила?
Люс стоеше в сянката на дърветата на главната улица на Кингс Лин. От очите му струеше гняв. Той бе вперил поглед в Конър и малкото момче до него.
— Момчето току-що ти каза, Люс.
— Да, направи го, шефе. Тя беше страхотна. Стоеше насред улицата. Не помръдна нито инч и насочи пистолета си към онзи, дето препускаше насреща й. Майчице, едвам не я прегази! Но не можа, защото му висях на врата — гордо каза момчето.
— Но какво я е накарало да извърши подобна лудост?
— Каза, че човекът във фургона е предател и носи информация, която й трябва.
Очите на Люс заблестяха.
— Не е изчакала. Тръгнала е сама след него, дяволи те да го вземат.
— След кого? — попита Конър.
— Няма значение — отвърна Люс и огледа хлапето. — И онези благородници са я качили в каретата си, така ли? И са я отвели на място, наречено Суолоу Хил?
— Аха. И даже принцът се навърташе там. Казаха, че е на по-малко от час на изток оттук. Съжалявам, че тя си отиде. Беше дяволски точна женска.
Люс потупа момчето по рамото.
— Ти си добро момче. Не се съмнявам, че си спасил живота й.
Момчето се зачерви от похвалата. Очите му се разтвориха широко, когато Люс пусна в ръката му три златни монети. Малкият приятел не беше виждал такова богатство през целия си десетгодишен живот.
— Ако мога да направя нещо друго за тебе, шефе, само ми кажи.