— Убил си го! — изсъска Силвър.
— Разбира се, скъпа. Това е наказанието за всички, които изменят на пашата.
— И защо избрахте баща ми?
— Защото разполагаше с идеално средство за пренасяне на златото ни в Англия. Можехме да го крием сред пръстта на неговите насаждения, без никой да обърне внимание.
— И кой измисли това? — изсъска тя.
— Лорд Ренуик, разбира се. Човекът, когото ти и брат ти едва не заловихте в Кингс Лин. Да, ти беше много находчива, Госпожице Сейнт Клеър. Не се уплаши дори когато изпратихме хора да те прогонят от земята ти. Направо ме изкушаваш да те отведа със себе си. Ще бъде истинско предизвикателство да те опитомя.
— Първо ще трябва да ме убиеш и тогава ще ме на караш да ти се подчиня, куче!
— Това е последната възможност. Но мисля, че ще се разберем. Даваш ми дневника на баща си и аз ще ти подаря живота.
— Много добре, но има малък проблем. Нямам представа къде е скрито това злато и дали изобщо има такова.
— Мислиш, че не говоря сериозно, но може би това ще те убеди.
Хамид се обърна и плесна с ръце.
Появиха се двама мъже, които влачеха някакъв човек. Силвър изтръпна. Човекът беше в безсъзнание.
— Не! — извика тя ужасена. — Не и Люс!
— Но разбира се, скъпа. Когато твоят англичанин избяга, трябваше скъпо да платя. Настъпи моментът да си отмъстя.
Силвър се извърна с блеснали очи.
— Змия! Ти си този, който го е бил жестоко с камшик!
Тя диво изпъна въжето на китките си.
— Съвсем вярно и мисля да го направя отново. Веднага!
Той кимна. Един от мъжете заля Люс с вода. Замаян, той се изправи и се опита да се освободи от хватката.
— Вържете го! — изрева Хамид. — Абдул, можеш да започваш.
Люс се извърна.
— Какво искаш, Хамид?
— Искам да гледам как страдаш, невернико! Искам страданията ти да накарат езика на тази жена да се раз върже. А сега да започваме!
Той кимна на Абдул.
Камшикът изсвистя и се заби в плътта на Люс. Силвър извика и се хвърли върху Хамид. Без дори да я погледне, той я повали със светкавичен удар.
Камшикът изплющя втори път. Силвър отчаяно се огледа и съзря на пода чантата на Люс. Пропълзя до нея и я отвори, стараейки се да не слуша плющенето.
С ножа, който намери вътре, тя сряза въжето около китките си.
Две издължени телца се измъкнаха навън.
— Вървете — тихо нареди Силвър. Животинките спряха за миг, после тръгнаха, душейки въздуха.
Камшикът продължаваше да плющи. Хамид седеше пред Люс, осветен от единствената свещ, и усмихнато го наблюдаваше.
Поровете скоро щяха да стигнат целта си. Силвър имаше само няколко мига за действие.
Тя се придвижи тихо, стиснала въжето. В момента, в който любимците на Люс стигнаха до пазачите, тя застана зад Хамид и метна въжето на шията му.
Ала той бързо се извърна и вкопчи ръце около врата й.
Очите й се замъглиха. Ушите й забучаха, но преди да падне, тя успя да събори свещта от масата. Стаята потъна в мрак.
Силвър успя някак си да се задържи на крака, като се извиваше и нанасяше ритници. Зад гърба й се разнесоха крясъци и тя разбра, че поровете са си свършили работата.
Изведнъж пръстите около шията й се отпуснаха. В тъмнината прокънтя гласът на Хамид.
— Няма надежда да избягаш, англичанино! По-добре да се предадеш. Тогава може би ще се смиля и ще умреш бързо.
Стиснала зъби, Силвър се движеше опипом, докато усети стена зад гърба си. После зачака напрегнато. След миг усети тежестта на малко телце върху рамото си. Тя потупа победителя и зачака знак от Люс.
Тогава усети познатия аромат на лимон и бренди. Топли устни докоснаха ухото й.
— Не мърдай! — прошепна той. — Не издавай нито звук!
В същия момент се чу изстрел и край тях изсвистя куршум. Люс я дръпна на пода, секунда преди втория изстрел.
Люс изруга. Разнесе се трети изстрел.
— Стой наблизо! Излизаме!
Но преди да успеят да помръднат, изщрака огниво и стаята се озари от светлина.
Силвър бе съборена и сграбчена от груби ръце.
— Загуби, англичанино! Не можеш да ме победиш! А сега ще отведа твоята жена на кораба ся и ти ще чу ваш виковете й, когато я възнаградя за това предателство.
Силвър се дърпаше и извиваше, но напразно. Беше завлечена по стълбите и захвърлена в чакащата лодка. Този път нямаше надежда за бягство. Двама от моряците на Хамид нагло й се хилеха.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— Мисля, че това ще свърши добра работа.
Иън Деламиър кръстоса ръце и погледна моряка, проснат на палубата на шхуната. Заловените бяха двадесет.
Иън се усмихна на лунната светлина, оглеждайки пъстрата си армия. Джонас се оглеждаше триумфално наоколо, а Конър Маккинън тръгна да търси въже. Брам и Тинкър идваха с още двама пленници.