Останалата крачка до пълното разсейване на облаците в душата му беше дело на италианското слънце, на Чинкуечентото, на сърдечните хора от народа, и не в последна сметка — на пиниите на хълма „Джаниколо“ и на несравнимата гледка, която се откриваше от неговия връх. От върха на хълма „Джаниколо“ можеше да се погледне и към забуления в прашно сияние Рим, и към грейналите на югозапад плодородни полета, където се гушеше като едно сребърно гнездо вилата „Дория Памфили“, можеше накратко да се погледне с помощта на малко фантазия, разбира се, и във времето, и в историята, за да се усети физически присъствието на вечността.
Ако някой си мисли, че през тоя слънчев период от живота си Авакум беше станал веселяк, безгрижен човек или нещо подобно, той дълбоко се лъже. Веселячеството, както се знае вече, беше органически чуждо на природата му, а безгрижен не можеше да бъде, защото чувството на отговорност пронизваше всяка клетчица на душевния му свят. За какво ли не се чувствуваше отговорен — и за сиромашкото дете, което скришом от полицията просеше по луксозната и само за богати хора „Виа Витория Венето“, тази парижка „Риволи“ на Рим, и за момичето на 16 години, което вечерно време боязливо търсеше клиент по крайбрежната „Микеланджело“, и за американските пияни моряци на Шестия флот, които посред бял ден пикаеха в басейна на фонтана на Треви; за какво ли не се чувствуваше отговорен: и за случаите, когато някой по-хитър от Хари2 се изплъзваше от ръцете му, или за невежеството си по отношение на тоя или оня клон от изкуството; за какво ли не се чувствуваше отговорен наистина, за да живее безгрижно, и на всичко отгоре — да бъде веселяк!
Той си беше такъв, какъвто го знаем от по-раншните истории: мрачен, но великодушен; скептик към хората, но склонен да се жертвува за кой и да е добър човек, изпаднал в беда; фанатичен търсач на истината, готов в нейно име да се отрече и от онова малко лично щастие, с което животът понякога скъпернически го удостояваше. И тук, в Рим, където модерният свят се стичаше на пороища, за да хвърли око на старините и на голямото изкуство, било от снобизъм (в повечето случаи), било от искрено почитание, той си оставаше неизменно все така малко старомодно галантен, какъвто го знаем, и в маниерите си, и в облеклото. Не се раздели нито с широкополата си шапка, нито с дългия си лоден, макар времето и на едните, и-на другите да беше отдавна минало. Така и през нетърпимите юлски горещини той не свали сакото си; стигаше му компромисът, че се съгласи да бъде ушито от изкуствена материя, таргал, вместо истински вълнен плат…
С една дума, италианският престой не повлия на характера му. Какво се беше променило всъщност? Променило се беше самочувствието му, настроението му, беше станал по-емоционален, по-жизнелюбив. Заприличал беше в това отношение на хората от италианския юг — например на сицилианците и калабрийците.
Но това „подмладено“ настроение, мамещо го към „дверите“ на донякъде закъснели удоволствия, криеше зад розовите си храсти опасности, а той нямаше право да рискува, предлагаше и изкушения, от които трябваше да бяга, както дяволът — от кръста. Ето как нашият железен човек, яростно отричал цял живот класическото „errare humanum est“3, сам сгреши. Аз ще приведа два примера, а за останалото ще премълча поради две причини. Първо, съгрешенията, за щастие, останаха без последствия, а както е известно от най-отколешни времена, победителите, не ги съдят. Второ, бидейки в собствените си очи „chevalier, sans defauts et reproches“4, аз уважавам все пак онази латинска поговорка „errare humanum est“ за разлика от Авакум. Затова прощавам някои съгрешения и дори махам любезно с ръка на съгрешилите.
И тъй, в една кротка и ясна утрин през втората половина на септември Авакум излезе да се поразходи до „Пиаца Барберини“, да погледа отново и за кой ли път фонтана на Тритона, най-причудливия може би сред разкошните и със световна известност барокови фонтани на Рим. Но като стигна „Пиаца дел Пополо“ с египетския обелиск и средновековните църкви, дойде му наум, че има среща към 11 часа с Роберто Тоци във филиала „Боргезе“. Времето беше напреднало, затова реши да съкрати пътя си, като се отбие само до фонтана „Треви“. Той слезе от автобуса на пресечката с „Виа дел Тритоне“ и по късата „Виа Поли“ излезе на площада, където пееше вечната си песен най-тържественият и най-големият от римските фонтани.
Дали защото обичаше страстно и открай време ромоленето на краткия дъжд, той заобича със страст и фонтаните? Може би фонтаните също ромоляха и унасяха и песента им беше скъпа на сърцето му като любим човек. Но освен ромолене, което унася, те бяха и произведения на изкуството, одухотворено от богата и силна художествена фантазия. Нептуни, неяди, делфини, костенурки, тритони — митологични и реални същества, изваяни от цветен мрамор и бронз — оживяваха в лъчите на слънцето, под струите на водоскоците. Фонтаните — това беше приказен свят, сътворен от изкусни ръце и буйна фантазия, тържество на ранния барок, затова, като се приближаваше до тях, Авакум бавеше крачките си, както правеше в „Боргезе“, когато отиваше например към една картина на Караваджо.