И тъй, за да не задържам действието в нашия разказ, посветен на Кореджовата „Даная“, аз ще открия с две думи в какво се състоеше „прегрешението“ на Авакум. Чисто и просто той позна у Чезаре Савели, брата на Витория Ченчи, някогашния разузнавач от южния фланг на натовското разузнаване С тоя тип беше имал за пръв и за последен път кратка схватка по черноморското крайбрежие в отдавнашни времена, преди около десетина години. Справката, която направи, доказа, че Чезаре Савели вече не работеше в разузнаването, но все едно, той беше длъжен да напусне веднага къщата на Витория Ченчи. Чезаре Савели не даваше признаци, че го е познал, в края на краищата те се бяха гледали отблизо не повече от десетина минути. Въпреки това той беше длъжен да бяга от „Виа Кола ди Риенцо“ и да не се обръща назад.
За да не бъда разбран погрешно, трябва веднага да отбележа, това е много важно, че Авакум беше дошъл в Италия по личен почин и за своя сметка във връзка с книгата си и за да си почине. Не представляваше никого освен себе си и не беше ангажиран в никаква задача. И все пак дори само от гледище на собствената си сигурност той не биваше да остане в квартирата на госпожа Витория Ченчи. Трябваше да изчезне нанякъде. Рим е толкова голям! А най-добре щеше да направи, ако заминеше незабавно за своя любим юг. За книгата, която готвеше, по тарентското крайбрежие и в Калабрия щеше да намери отличен материал!
Той знаеше това, за материалите на тарентското крайбрежие и в Калабрия, но не бързаше да напуска Рим. Нито пък мислеше да бяга от „Виа Кола ди Риенцо“. От тази симпатична улица до „Пиаца дел Пополо“ е толкова близо, а по крайбрежната беше приятно да се разхожда вечерно време било с Витория, било с Луиза Ченчи. А понякога и с двете. По крайбрежната минават автобуси, които водят досами подстъпите на хълма Джаниколо. Това беше удобство, което не биваше по никакъв начин да се изпуска от очи.
Същия този ден, на 26 октомври, четвъртък, към 11,30ч., когато главният инспектор на криминалната полиция Феличе Чигола пристигна в „Боргезе“, за да открие похитителя на Кореджовата „Даная“, на „Виа Кола ди Риенцо“ в апартамента на Витория Ченчи Авакум привършваше сутрешния си тоалет. В апартамента нямаше никого. Луиза беше хукнала по книжарниците да търси някакъв рядък учебник, само ангорският котарак Пиеро се щураше без настроение от стая в стая и навремени поглеждаше с кехлибарено-зеленикавите си очи към Авакум.
Авакум поправи още веднъж пред голямото огледало възела на вратовръзката си, двоумеше се какво да откачи от закачалката, лодена или пардесюто си, и изведнъж дочу, че някой се приближава тихо до пътната врата и още по-тихо, но сръчно нагласява ключа си в секретната ключалка. Авакум усети по гърба си тръпки. Той се хвърли напред, завъртя секрета и със силен замах разтвори широко вратата. Това беше сигурен начин да се изненада негодникът, преди да си е извадил оръжието, а с безоръжен човек Авакум знаеше отлично как да се справя.
На входа стоеше Чезаре Савели, неприятно учуден и с лош поглед в сивите си очи. Той беше толкова едър и висок, че закриваше цялата стълбищна площадка зад гърба си.
— Много сте учтив, сеньор, но нямаше нужда! — каза студено Савели.
— Навик! — усмихна се Авакум.
Той се извърна, за да направи път на Савели. След убийството на Енрико Ченчи Савели беше живял три месеца в апартамента на сестра си, а когато се прибра в собствения си апартамент, забрави да й върне ключа. Тоя „забравен“ ключ му даваше повод да се отбива понякога най-неочаквано в дома и.
Савели съблече шлифера си и го окачи бавно на закачалката като сумтеше тежко и се мръщеше, сякаш го болеше зъб. Той беше небръснат, широкото му лице изглеждаше потъмняло и уморено.
— Връщам се от Санта Ана — рече той и лицето му стана още по-мрачно. Като изгледа навъсено квартирата на сестра си, той попита грубо: — Луиза тука ли е? — И като разбра по кимането на Авакум, че племенничката му е излязла, рече по-меко: — Като излезете, обърнете ключа. Аз ще се изкъпя тук, защото моя бойлер се е повредил и не пуща топла вода. — Той тръгна към стаята на Витория и преди да отвори вратата, подхвърли: — Надявам се, че моят прибор за бръснене е на мястото си, а?
— Навярно — каза Авакум. И в себе си помисли:
„Ах, да не беше се изплъзнал тогава от ръцете ми!“ И въздъхна. Не беше късно и сега, но нямаше за какво, повод липсваше. Пък и не влизаше в сметките му, не беше дошъл в Италия, за да търси реванш.