— Боже мой! — отново разпери ръце Луиза. — Но нали аз бях снощи до дванадесет и половина там!
— Колко пъти съм те предупреждавал да не закъсняваш! — забеляза мрачно Савели.
Тя като че ли не го чу.
— Аз бях до дванадесет и половина там! — повтори Луиза.
— От което следва да се мисли, че тъкмо вие сте откраднали картината! — пошегува се Авакум.
— Не, но изглежда, че тогава са я откраднали! — поклати упорито глава Луиза. — Някъде около дванадесет и половина, когато аз бях там. Те знаят това! — Тя закърши ръце, но бързо се опомни.
Може би за бързото опомняне допринесоха ударите, които задъднаха по външната врата. Ония двамата отвън бяха загубили търпение.
— Престанете! — извика вън от себе си Савели. До тоя миг само се чумереше, но си личеше, че по нервите му не течеше нормален ток. — Престанете, дяволи! — ревна той още веднъж и тоя път лицето му, вместо да се зачерви, съвсем видимо побледня.
— Господине! — обърна се Авакум към него. — Вие сте длъжен, струва ми се, да придружите племенничката си до „Боргезе“.
— Аз и без това отивам там! — отвърна глухо Савели и тръгна към вратата.
Луиза не сваляше очи от Авакум.
Той дойде до нея и леко, едва-едва допря ръката си до косите й.
— Господи! — каза Луиза.
— Няма нищо страшно! — погали я леко по косите Авакум.
След като тя излезе подир вуйчо си, Авакум постоя някое време изправен сред стаята си, после се отпусна уморено в едно кресло, извади лулата си и започна разсеяно да я пълни с тютюн. Откъм улицата се дочу клаксонът на полицейския джип.
Към 2 часа следобед откъм хълма Пинчио нахлуха мрачни облаци. Те покриха бързо доскоро синеещото се небе и над града захвана да вали кротък есенен дъжд.
Сумрачно стана и в „Боргезе“. Феликс Чигола заповяда да се угаси осветлението в залите, а в мраморния хол остави да свети само един лампион. Лампите на тоя кристален полилей заприличаха на пет ужасно усамотени звезди. Чигола знаеше, че сумракът потиска и че потиснатата психика по-лесно се разпуква. При това мракът в „Боргезе“ беше особен и действуваше по-угнетяващо: огромното пространство между партера и тавана беше отворено, безлюдно и глухо. Поглеждайки нагоре, човек имаше чувството, че се взира в света от дъното на дълбок кладенец.
В 1,30 ч. пристигнаха Луиза Ченчи и Чезаре Савели, придружени от двама полицаи. Чигола посрещна началника на охраната учтиво, но с подчертана студенина. Човек с опит, той знаеше, че Чезаре Савели е „фактор“ между най-десните, което означаваше дискретно, че е близък с мафиозите. И понеже при това следствие имаше опасност да се скара с мафиозите, той виждаше в лицето на Савели човека, който непременно щеше да заповяда на някое типче като Карло Колона да му забие куршум в тила. Тоя „куршум в тила“ беше се загнездил болезнено в съзнанието му като куршума в плешката на тигър. Беше станал прекалено раздразнителен. Само че тоя път поради усложнената обстановка лошото му настроение се стоварваше не само върху главите на левите, но и върху десните, което се случваше за пръв път в живота му.
— Имали сте късмет — каза той на Савели, че през изтеклата нощ и тая заран до 9 ч. не сте били в Рим.
— Е, какво — каза Савели с привичната си самоувереност, — какво щеше да стане, ако бях останал в Рим?
— Много просто — изкриви устни Чигола, — щях да ви задържа заедно с другите.
— Вие, сеньор, май забравяте с кого говорите! — каза Савели.
— Напротив, господине, зная много добре, че сте „нещо“ в социалното движение и че имате подръка една дузина хора, решени на всичко.
Като каза това, той си представи мигновено „онова типче“ Карло Колона, зализания слугински любовник, да се прицелва с пистолет в някого и, кой знае защо, усети в тила си някаква парлива болка, сякаш Карло Колона го беше улучил точно там. Той тръсна глава и се намръщи. Ето докъде го бяха довели тия усложнени неща.
— Какво ще искате от мен? — попита с безкрайна студенина и с още по-безкрайно пренебрежение Чезаре Савели.
— От вас не искам нищо — каза Чигола — освен едно — да спазвате работното време в „Боргезе“, като бъдете на мое разположение от 8 до 12 и от 2 до 6.
— Работното време в „Боргезе“ започва от 9 и свършва в 4 следобед.
— Е, не се сърдете! — омекна изведнъж Чигола. — Нали виждате колко е важно за правителството тази работа да свърши до събота! Аз се надявам на услугите ви, господине.
— Каквото мога, ще направя за ваше добро! — опита се веднага да го сложи под коленете си Савели. — Искам обаче да разпитате незабавно племенничката ми Луиза Ченчи и да я освободите тутакси, след като отговори на последния ви въпрос.