— Нима и пазачите курдисват часовник?
— Ама, разбира се, господин полковник! Че как иначе?
— Добре, портиерът седи на стол в преддверието. А ти къде беше седнал нощес?
— Където си седя винаги, господин полковник! Срещу коридора, който води за администрацията и служебния вход. Така имам пред очите си и коридора, и големия хол. Никой не може да излезе от залите, без да го видя, и никой не може да се промъкне през служебния вход, без да го забележа. Тази работа е хитро нагласена, затова толкова време нещата вървят без произшествия. Как е станало нощес туй събитие, умът ми не го побира!
— Ти спомена, Монтано, че никой не може да се промъкне през служебния вход, без да го забележиш. Заключена ли се държи вратата на служебния вход нощно време и в такъв случай кой държи ключа? Или ключът седи на вратата?
— Ние държим вратата на служебния вход винаги заключена. През деня ключът се намира у дежурния пазач, който наблюдава хола и коридора. Звъни ли някой отвън — дежурният пазач му отключва. Нощно време ключът от служебния вход се намира у дежурния портиер.
— Колко ключа има служебният вход и кой ги държи?
— Всичко са два ключа, господин полковник, единият държи началникът, сеньор Чезаре Савели. Другият ключ се съхранява през деня от дежурния пазач, а през нощта — от дежурния портиер. Тоя ключ не излиза навън.
Някое време Чигола мълча, смучейки дълбоки глътки дим от цигарата си. После попита:
— Ти беше снощи първа смяна, така ли?
— Тъй вярно, господин полковник!
— Кой беше дежурният портиер?
— Августино, господин полковник!
— Тъй. Нещо особено да си видял или чул по време на дежурството си?
— Съвсем нищо, господин полковник!
— Да се е звъняло на служебния вход, да е дохождал някой?
Монтано изведнъж замълча. Той извади кърпичката си, избърса врата си под тила и някак измъчено погледна към вратата.
— Чужди хора не са звънели, нито са дохождали, господин полковник!
— А свой човек да се е мяркал насам? — наведе се напред Чигола. — Брат? Сестра?
— Аз заварих тук госпожица Ченчи, племенничката на сеньор Чезаре Савели.
— Луиза Ченчи?
Монтано кимна с глава.
— Е, добре, а кога си отиде госпожица Луиза Ченчи, Монтано? Ти ли й отключи?
Монтано поклати глава.
— Луиза Ченчи си е отишла след мен, господин полковник. Отключил й е портиерът Лоренцо.
— Да се доведе портиерът Лоренцо! — заповяда Чигола. — А ти, Монтано, седни, ето на този стол седни. Възрастен човек си, не бива да стоиш прав!
— Коя година си роден, Лоренцо?
— Хиляда деветстотин двадесет и пета.
— Служил ли си войник?
— Три години карабинер в Торино.
— Ти ли застъпи снощи след Августино?
— Аз.
— Кога отключи на госпожица Луиза Ченчи?
— Не съм виждал госпожица Луиза Ченчи.
— Монтано, чуваш ли какво казва Лоренцо?
Монтано се избърса отново под тила.
— Лоренцо — започна той уплашено, — нали ти предадох ключа от служебния вход? И Августино беше, и той чу и видя?
— Ти ми даде ключа, Монтано, и ми каза: „Лоренцо, моят хубостник е заспал на скамейката, жал ми е да го будя, като се събуди, отключи му!“ За госпожица Луиза Ченчи не си ми продумал дума. Нито съм я виждал, нито съм й отключвал!
— Че как е излязла госпожицата? — разпери Монтано ръце.
— Нито госпожицата съм виждал, нито племенникът ти се е мяркал пред очите ми! Когато в един часа отидох да надзърна в коридора, на скамейката нямаше никого. Външната врата беше заключена.
— Нищо не разбирам! — изпъшка Монтано. Той разкопча най-горното копче на мундира си и пое дълбоко въздух.
Докато те разговаряха, Чигола се взираше в него като лешояд в плячката си и веждата над дясното му око на два пъти подскочи.
— Нищо, Монтано, не се притеснявай! — каза Чигола. — Всичко ще се изясни, всяко нещо ще дойде на мястото си! Кога отвори на твоя племенник? В колко часа?