Айзък Азимов
Открити
Компютър Две, както и другите три, които се гонеха по петите в околоземна орбита, беше много по-голям, отколкото беше необходимо.
Можеше да е десет пъти по-малък по диаметър и все пак да има достатъчен обем, за да съхранява събраните и събирани данни за контрола иа полетите в пространството.
Допълнителното пространство, обаче беше необходимо, за да можем ние с Джо да влезем, ако се наложи. И се наложи.
Компютър Две можеше прекрасно да се грижи за себе си. Искам да кажа — в нормални обстоятелства. Той беше прекалено педантичен — всичко в него се обработваше по три успоредни начина и трите програми трябваше да пасват идеално — и трите отговора трябваше да съвпадат. Ако не съвпадаха, отговорът се забавяше за наносекунди, докато Компютър Две направи проверка, открие повредената част и я замени.
Нямаше сигурен начин, по който обикновените хора да разберат колко пъти се беше хващал в грешки. Може би никога. Може би два пъти иа ден. Само Централният Компютър можеше да измери дневното закъснение, предизвикано от грешки и само Централният Компютър знаеше колко от резервните компоненти са били използувани за заменяне. А Централният Компютър никога не говореше за тези неща. Единственият добър образ, който трябва да се предложи на публиката, е съвършеният.
И той беше съвършен. До този момент нямаше нито едно повикване за нас с Джо.
Ние сме аварийната команда. Качваме се горе, когато се случи нещо наистина сериозно, когато Компютър Две, или някой друг не може сам да се поправи. За петте години, откак сме на работа, това не се е случвало. В началото се е случвало от време на време, но това е било преди ние да дойдем.
Поддържаме си формата, обаче! Да не ме разберете погрешно! Още няма направен компютър, на който ние с Джо да не можем да поставим диагнозата. Покажете ни грешката и ще ви покажем повредата. Или поне Джо, де. Не съм от онези, които сами се хвалят. Работата ми говори вместо мен.
Така или иначе, този път никой от нас не можа да постави диагнозата.
Всичко започна с това, че в Компютър Две спадна вътрешното налягане. Това не е за пръв път и в никакъв случай не е фатално. В края на краищата, Компютър Две може да работи и във вакуум. Вътрешната атмосфера се прави от едно време, когато се е очаквало, че там ще има непрекъснат поток от техници за поправки. Оставили са я по традиция. Кой ви е казал, че учените не са обвързани с традицията? В свободното си от наука време и те са хора.
От скоростта на загуба на налягането беше изведено заключението, че Компютър Две е бил ударен от метеорит голям колкото парче чакъл. Точният му радиус, маса и енергия бяха докладвани от самия Компютър Две, който използува като данни скоростта на загуба на налягане и някои други аномалии.
Второто нещо, което се случи, беше, че отворът не беше запушен и атмосферата не се регенерира. След това се появиха грешки и нас ни повикаха.
Нищо не разбирахме, болката премина като сянка през грозноватото лице на Джо и той каза:
— Трябва да има доста повреди.
Някой от Централния Компютър каза:
— Вероятно парчето чакъл е рикоширало.
Джо му отговори;
— С тази енергия при влизането — би трябвало да мине право през отсрещната стена. Никакви рикошети. И освен това, дори и да е имало рикошети, те трябва да са били много невероятни.
— Е, какво ще правим тогава?
Джо изглеждаше притеснен. Струва ми се, че тогава той разбра какво ни очаква. Сан беше изкарал нещата толкова странни, че да изискват нашата намеса. Някога ми беше казвал, че главната причина да дойде на тази работа е, че няма да му се налага да се качва горе в космоса и ми го беше казвал „2 на степен ен“ пъти, където „ен“ е доста голямо число. Взех думата вместо него и казах:
— Ще трябва да се качим горе.
Единственият изход за Джо би бил да каже, че не е уверен, че ще се справим с работата и аз виждах как бавно гордостта му надделява над страха. Не с много, нали разбирате — с един нос, да кажем.
За тези от вас, които не са били на космически кораб през последните петнайсетина години, а предполагам, че Джо не е единственият, позволете ми да подчертая, че единственото неприятно нещо е първоначалното ускорение. От него, разбира се, не можете да избягате.
После всичко е леко, ако не броите отегчението. Просто сте зрител. Цялата работа е автоматизирана и компютеризирана. Старите романтични дни на космическите пилоти отдавна свършиха. Допускам, че ще се върнат за малко, когато звездните ни селища се пренесат и към астероидния пояс, както непрекъснато заплашват, но и това ще бъде само докато се поставят допълнителни компютри в орбита, за да осигурят необходимия допълнителен капацитет. По време на ускорението на Джо дъхът му секна, или поне така изглеждаше. (Да си призная и аз не бях много добре. Това беше едва третият ми полет. Била съм на ваканция с мъжа си в селищата Ро, но не може да се каже, че съм „гърмян заек“.) След това се успокои за малко, но само за малко. После съвсем падна духом.