Христо Калчев
Откриване на ловния сезон
1.
Полицията беше в пълна истерия. Нещо се беше случило и Козела подозираше какво. Ченгетата дебнеха заминаващите от аерогара София и не обръщаха никакво внимание на пристигащите. За него, който току-що се беше приземил с редовният полет от Атина, това беше добре дошло, но не достатъчно. Беше 14 часа, извънредна жега и напрегнато.
— Ей, сержант! — провикна се млад българин към полицейският кордон. — Какво се е случило?
— Съкатлък! — неопределено и грубо отговори униформеният.
„Без съмнение“ помисли си Козела. „Убит е или някои от държавните мъже или знакова фигура от ъндърграунда“.
Проверката на пристигащите пътници беше повече от формална, би казал дори немарлива, докато нищо подобно не се отнасяше за заминаващите — там ситото беше обстойно, мудно, дори вулгарно. „Кой е убит?“. Скоро щеше да разбере, но любопитството на бившето ченге, минало „на другият бряг“ си искаше своето — бърза и точна информация.
Молдовският гражданин, жител на Атина мина безпрепятствено паспортния и митнически контрол, излезе във фоайето на аерогарата и включи телефона си.
— Да! — чу той гласа на Аса.
— Аерогара София! — неопределено каза Козела.
— Във вихъра на полицейската акция? — попита Аса.
— Кой е дивеча?
— Малкият Фатик… ще те посрещнат пред входа, чакам те в „Радисън Сас“.
„Малкият Фатик? Можеше да се очаква“.
Козела добре познаваше баща му и съвсем бегло сина. На времето, когато бившият му шеф Боев го беше представил на Исмет Шабан Тюркмез, подвизаващ се под името Фатик, беше казал: „Сив вълк, крив, умен, жесток, смел, имитира Карлос Чакала, но предпочита да го сравняват с Боб Денар“.
Козела запомни това име, а след години се запозна и лично с „бясното куче на войната“…
Козела видя веднага конвоят си, а и те имаха предварителна индикация как да го разпознаят. Беше рано за вестници. Разстрелът на малкият Фатик би могъл да мине единствено по електронните медии. Затова Козела подаде багажа си на посрещачите и мълчаливо ги последва до едно Ауди 80, което ги чакаше със запален двигател.
„Исмет Шабан Тюркмез — Фатик? Карлос Чакала или Боб Денар“. Илич Рамирес Санчес, прочул се под прякора Карлос Чакала, гниеше с доживотна присъда някъде из френските пандизи докато, Робер „Боб Денар“ се радваше на свобода и на добро здраве, макар че лично беше пролял повече кръв от прословутия венецуелски терорист. Нямаше постколониална война по света, в която Денар да не беше участвал, както не съществуваше болшевишки „износ“ на революция от епохата на Студената война до смъртта си, а Измет почина в болница от рак на панкреаса без неговата намеса.
Що за птица беше сина му? Козела пътуваше към отговора на този въпрос.
Володя Аберман — евреин, студент по индустриална химия в техническия университет на Монтевидео — Уругвай, беше стигнал до просто, но затова и гениално хрумване. Беше смесил къри с картофен разтвор, кашата беше безцветна, без мирис дори без вкус. Аберман установи бързо, че картофеното пюре има свойството да прави „филм“ върху всякакъв примес. Опита още няколко коктейла, увери се в резултата и взе самолета за Богота — Колумбия. Три месеца му трябваха да виси по барове, бардаци, пийпшоу клубове докато попадна на една млада жена, полу-негърка — полу-китайка, или с друга азиатска кръв, която го отведе в северната част на града и го запозна с „точните“ хора. Володя смеси пред тях 100 гр. кокаин с 300 гр. картофено пюре, изсуши субстанцията с обикновен дамски сешоар и я обяви готова за проверка. Специално подготвените за издирване на наркотици кучета подушиха пюрето и го подминаха с безразличие. Първият експеримент беше успешен, последва втори. Володя работеше сам — това беше условието му. Този път смеси десет килограма кокаин, имитира сърцебиене и се прибра в хотел „Коимбра“ — Богота. На другият ден трябваше да смеси един тон, да им разкрие рецептата си, да си получи хонорара и да се върне в Монтевидео. Володя обаче беше умен млад мъж, алчен, беден… но евреин и знаеше, по-скоро чувстваше го с кожата си, че следващият ден ще бъде леталният, ако не вземе необходимите мерки. Когато се увери, че момчетата на афро-азиатката Роза са напуснали хотела, той се измъкна през входа на персонала, добра се до летището и отлетя за Франкфурт, първата дестинация за която имаше свободно място.
Володя Аберман имаше тридесет и пет хиляди долара в джоба си, достатъчна сума за спасително бягство и нищожна за започване на нов живот. Още по-малко в Европа — континент, който изобщо не познаваше.
След четиринадесет часов полет срещу деня, той кацна в банковото сърце на Германия. Спа едно денонощие в хотела на аерогарата и слезе в кафенето „да събере ума си“, както той самият се изразяваше мислено. „А сега накъде?“. Фамилия Аберман бяха одески евреи, избягали след революцията на Ленин с войската на барон Врангел в България. Трима братя търговци на скъпи кожи, заможни хора и като всички заможни, естествени врагове на комунизма. Единият брат — дядото на Володя — беше заминал за Аржентина (по-късно беше преминала Лаплата и се беше установил в Уругвай), средният — за него се знаеше че е загинал по Холокоста из лагерите на смъртта, третият — най младият, се беше установил във Варна, създал семейство, деца, но беше престанал да се обажда по времето на Студената война. Както покойният дядо на Володя беше казал на времето „Комунистите не прощават никому, моето момче. Липсата на новина е добра новина. Ако се беше случило нещо с брат ми, щяхме да научим“. Володя си припомни тези думи и замина за България.