Майора изпадаше във все по лошо настроение. И все по-дълбоко съжаляваше, че е приел този разговор.
— Извинявайте, господин Бут, но кой по дяволите е този, който е дошъл за главата ми?!
Тогава чу магическите думи „сезам, отвори се“.
— Козела, Майоре! След три дни, считано от този миг, потърсете Булад Варо на рецепцията на хотел „Иннюню“ — Кушадасъ.
Разговора приключи.
Блинд разбра превратно задачите, които Козела му беше поставил. Той имаше навиците на „вършач“, характерът на невестулка и предпочиташе да види агонията на жертвата си, отколкото да я наблюдава. Козела го изпрати да проследи двама души от бившето ръководство на „Кинтекс“ и един от изпълнителните директори на „Армимекс“. Блинд ги застреля и с това осъди на невъзвращаемост дълговете към Виктор Бут. Имаше една древна приказка — „мъртвия пари не връща“. Козела мислеше, че Блинд я знае и не му я припомни, когато го изпрати да действа. Младият килър я свърши „като кучето на нивата“. Козела не каза нищо, не го упрекна, всъщност упрекваше себе си. Той знаеше, че една работа, когато не я свършиш сам, не е свършена и всяко вадене на кестените от огъня с чужди ръце е рисковано. Сега вече Виктор Бут беше негов смъртен враг, а на всичко отгоре той, Козела, индиректно се беше задължил към таджика с десет милиона долара.
Козела потърси Денар, но телефона му в Марсилия не отговаряше. Ситуацията беше толкова патова, че всякакво оставане в страната беше безсмислено. Аберман се бавеше и едва ли щеше да се върне преди края на зимата. В Крит не можеше да се върне, най-сериозното решение, поне така му изглеждаше, беше да намери лично Денар и да организираното отстраняването на Виктор Бут.
Молдовският гражданин Йон Марин излетя от Стокхолм, от там се прикачи до Хиитроу в Лондон, после взе дестинация за Барселона — Каталуния и оттам ферибот за Марсилия. Три денонощия минаха в път, но го беше направил по толкова сложен начин, че се надяваше да е „замел“ следите. Когато застана на порт Марсей, температурата беше тринадесет градуса по Целзий. От София тръгна при нула градуса, в Стокхолм кацна при петнадесет под нулата. Когато го удари средиземноморския бриз, Козела се разтрепери като лист. „Остарявам!“ помисли си той, когато се качваше на такси отел „Маршал Ожеро“. Когато стигна хотела и влезе в стаята си, целият трепереше. Един час по-късно повика лекаря на хотела. Беше вдигнал четиридесет градуса температура. „Ще умра в тази шибана бандитска Марсилия!“ беше последната му мисъл преди да припадне. Но не умря, след три дена и диария, с треперещи крака и отслабнал, той отиде в клуб „Ле зьо де ветеран“, това беше заведението на бившите бойци от Чуждестранния легион. Ако тука не намереше Боб Денар, нямаше да го намери никъде.
Робер Денар — „Кучето на войната“ и Иван Милетиев-Козела пиеха пастис в бреговата кръчма „Бригантин“, когато телефона на Козела се обади.
Беше Коста Македонеца. В Марсилия бе три часа след обед, в София — два чака по-късно, но в три следобед българско време Блинд бе застрелял Петър Игов-Мухата на входа на Булбанк. След което беше изчезнал. Според Коста Македонеца беше напуснал България на път за острова. Козела скри раздразнението си, но беше бесен. Блинд и да пътуваше за Крит към семейството си, щеше да стигне там най-рано на другия ден. Затова омаловажи обаждането пред Денар и се върна на темата.
— Не мога да търся Бут в Хартум, Боб — каза Козела. — Ще ме прихванат от летището.
— Но той не е там, скъпи приятелю — усмихна се белгиецът. — Утре ще бъде в Кушадасъ.
— Сигурен ли си? — искрено шокиран попита Козела.
— Козел, чувал ли си за Чуждестранният легион?!
19.
В оперативното ръководство на МВР постъпваха частични и откъслечни информации. Един от техните варненски агенти съобщаваше, че чрез група „Кик“ и една от болниците, без да се уточнява коя точно, в България ще влезнат необмитени масиви психотропни лекарства. Информаторът добавяше, че болницата се явява „пощенска кутия“ на тази сделка, а всъщност лекарствата, най-вероятно каптагон и амфетамин, ще бъдат разпродадени на улицата от местните наркодилъри. Агентът споменаваше сума от порядъка на пет-петнадесет хиляди евро. Оперативното бюро на РДВР — Варна прехвърли информацията в София и за морския град замина Доротея Пеева, бивша манекенка със силиконов бюст и дръзката външност на дамски хищник, който търси отмора след дълги сексуални напрежения. Дороти се настани в хотел „Черно море“ и тръгна по луксозните заведения на града — маникюр, педикюр, депилация, фитнес и много бързо направи впечатление на местните „артисти“. Нейното лице беше известно от модните дефилета, подиуми, списания, вестници, не веднъж вестник „Шок“ беше писал клюки по неин адрес — предимно еротични и свързани с личния й живот. Когато една вечер, а тя я чакаше и подготвяше, Дороти влезе сама в хотела, тя каза на сервитьора, че иска такси до шведския хотел на „Свети Константин“, макар че и сервитьора и целия персонал знаеха, че алфа ромеото й е на паркинга на хотела. В дванадесет часа през ноща Дороти влезе в казиното на убития Илия Павлов. Купи жетони за сто долара и се изправи пред рулетката. Няколко лица й бяха познати по снимки и от филмите, които беше изгледала за тях, но те нямаха представа, че тази курва със силиконови цици, която пълни клюкарските издания с пикантерии от своя живот, всъщност разиграва легенда и е офицер от полицията. Един-единствен човек в това заведение гледаше с недоверие на тази млада „хетера“ и това беше Самуел Аберман. „Такива дамски екземпляри никога не са сами“ — мислеше той над чашата си с „Чивас регал“. „Този евреин е хитра лисица“ — беше контраразмишлението на Дороти, докато имитираше, че играе на рулетка. Самуел беше сам. Нервното му напрежение беше предостатъчно, боляха го зъби от нерви, както се изразяваха евреите. Не го свърташе ни в дома, ни в кантората, не можеше да спи. Рискът, който бяха поели с Бенина и Влад беше огромен, но си заслужаваше. Брат му живееше многолюдно и шумно — не беше момента да се усамотят, точно затова беше тук в очакване на резултат от „великата далавера“, както Бени я беше нарекла. Тогава се загледа в тази жена. „Расово животно“ беше първата му мисъл, „след малко ще дойдат нерезите“ втората. Мина час, два, жената продължи да бъде сама. Нещо в това лице, а и в този силует го дразнеше. Имаше нещо познато, но след десетина минути взиране Самуел се каза: „Припознавам се!“, но понеже погледа му беше насочен към масата, продължи да гледа тази жена с нарастваща вътрешна възбуда. „Кога ще дойдат мъжете?“ мислеше той, когато тя обърна гръб на масата, извади цигара „Ким“ от малката си кадифена чантичка, запали я, огледа се и се запъти към неговата маса.