Градът се беше променил до неузнаваемост. Само за три години нищо не беше останало същото. Някога, където беше имало месарница, сега се помещаваше фризьорски салон. Бившето квартално читалище се беше превърнало във фитнес зала, кварталното кино в бинго… Да, градът наистина се променяше, но едва ли за добро.
Козела се върна в квартирата си, взе душ и легна. Вечерта се налагаше да разиграва друг маскарад, да изглежда по друг начин, затова му бе необходима почивка. Последната му мисъл преди да заспи беше „кой всъщност е Михаил Митев?“. По негови сметки така нареченият майор наближаваше четиридесетте години, бивш борец, посредствен… и като че ли друго не помнеше за него. После вече беше заспал.
В 18 часа се срещна с Виктор Бут в дневният бар на „Шератон“. В 21 часа руският таджик заминаваше за Лондон и им предстоеше тежка среща. Бяха започнали да си стават излишни, а и опасни един за друг. Виктор го чакаше зачетен в някакво илюстровано списание, но като Козела приближи видя, че всъщност наблюдава входа с огледало.
— Как да те наричам? — попита Виктор.
— Козел. Тук сме на четири очи. Не стана ли опасен бизнеса ти в България, Виктор?
— Отдавна няма бизнес, имам длъжници. Дойдох да си прибира версиите.
— Лично? — попита Козела.
— Получих любезен отказ — усмихнат каза Виктор Бут, подвизавайки се в България с фалшивата самоличност Булат Варо. — Предупредих ги, че ти ще минеш да прибереш кредитите.
— Аз?! — неприятно изненадан попита Козела.
— Да, ти, Козел! Става дума за девет милиона долара и четири души лични длъжници.
— Познавам ли ги? — неохотно попита Козела.
— Поименно, със сигурност. В търговска банка „Биохом“ съм оставил писмо и пълномощно на името на Йон Марин. Разбира се, и подробни инструкции. Петдесет процента са за теб, Козел.
— Кои са длъжниците?
— Ще видиш! — усмихна се Виктор Бут. — Стари артисти от „Армимекс“ и „Кинтекс“, имената са в инструкциите.
— А ако откажа? — попита Козела.
Виктор се усмихна любезно.
— Кой отказва на такова дружеско предложение, Козел. При положение че си свил любовно гнездо на Крит и трепериш над спокойствието си.
Виктор стана пъргаво, прибра списанието, каза на английски „I’ll be in touch!“ и напусна заведението.
Следващата среща беше с принц Хауки Исламболи. Вечеряха в ресторанта на същият хотел. По скоро имитираха. Същата нощ принцът с шофьора, който го чакаше пред хотела в бентлито му, щеше да напусне страната, за да не мине никога повече през нея, както самият той се беше изразил.
Козела дълго мисли дали да му разкаже за разговора си с Бут, но реши, че е по-добре да остави принца да „изпусне“ информацията, с която разполага. Обучен по елитни колежи и университети, възпитан като истински аристократ, Исламболи присъстваше по коренно различен начин на масата. От него лъхаше на спокойствие, учтива увереност и сдържаност, присъща на благородниците. На Козела му омръзна от куртоазия, а и срещата с неговите хора наближаваше.
— Имам проблем, принце — каза Козела. — Тази вечер Виктор Бут ме превърна в свой заложник.
— Невероятно! — усмихна се египтянинът — Хората все по-трудно общуват по между си.
— Говоря сериозно, принце! Бут отправи недвусмислени заплахи.
— Убий го, Козел! — сериозно каза Исламболи. — Истинският мъж не робува никому.
— Изпуснах тази възможност, принце! Орелът отлетя.
— Тогава му се подчини — кротко каза Исламболи, настоя да плати сметката, извини се с липса на време и напусна „Шератон“.
Вместо за Прага, Бенина замина за София. Настани се в леля си Едит, но нае и апартамент в частният хотел „Нишава“ на двама братя сърби, които познаваше отдавна. „Аз ще бъда много богата“ — мислеше си тя. — „Не защото съм алчна за богатство, а защото умният човек е неприлично да бъде беден!“. Тази фраза беше чувала от дядо си навремето, но я запомни завинаги. В това на пръв поглед банално заключение се съдържаше твърде много житейска мъдрост, ако не житейска, то еврейска мъдрост, а Бенина беше научена от дете да не подценява умния човек, още по-малко когато той е евреин. Братовчед й Володя Аберман беше и двете. Тя щеше да се превърне в неговото оръжие, предано, ненатрапчиво, но смъртоносно. Горкият Володя нямаше представа на какъв верен генерал е поверил армията си.