Тя рязко натисна спирачките на ъгъла на Седемдесет и втора и Пето, изскочи навън и отмести преградата, която затваряше входа към Сентръл Парк. Върна се в колата, вкара я в парка, излезе и сложи преградата на мястото й.
— Не знам защо затварят парка за автомобили в такъв ден — измърмори тя, когато отново подкара на запад. — Няма бегачи, нито колоездачи…
— Само луди шофьори — подметнах аз. — Виждам, че не пътуваме към офиса.
— Започваш да ставаш прозорлив, добре се оправяш с полицейските задачи, Зак. Не, определено не се връщаме в офиса.
— Или отиваме в „Барнаби“, за да говорим с Трип, или сме се отправили към Харлем, за да огледаме стария квартал на дядото.
Тя се усмихна.
— И двете. Но можем да хванем Трип, когато ги пуснат от училище. Давай първо към 530, Западна сто трийсет и шеста улица, за да видим дали някой не го е забелязал да се навърта наоколо с камера вчера.
Целият парк беше на наше разположение, така че Кайли продължи с пълно незачитане на червените светлини, ограничението на скоростта от 40 километра в час и заледените участъци по пътя.
— И не забравяй — казах: — ако оцелеем от това пътуване, трябва да се обадим на Чък Драйдън и много спешно да върнем на Олдън неговия „Май-Бек“. Доколкото разбирам, горкият човек е загубен без него.
— Абсолютно — съгласи се тя, докато вземаше завоите по „Ийст Драйв“. — Да върна скъпоценния мобилен офис на Олдън, е първата ми задача. Веднага след като намерим човека, който е убил шофьора.
6.
Кайли се насочи към северния край на парка, пое по Сто и десета улица към Бродуей и зави по Сто трийсет и шеста улица за рекордните осем минути. После намали и продължи на запад към Амстердам Авеню.
— Внимавай за някой от онези безполезни хибриди — напомни ми тя. — Син, може би зелен.
Забелязах го по средата между две пресечки.
— Ето го, зелен „Приус“ — посочих колата, която беше спряна точно пред номер 530. Проверихме номерата. Беше регистрирана в „Олдън Инвестмънтс“.
Излязохме и проверихме вратите. Бяха заключени.
— Разбий я — ядоса се Кайли.
— Намира се на редовно място за паркиране и нямаме причина да смятаме, че е участвала в престъпление — казах. — Да не би Нюйоркската полиция да е отменила напоследък своите „основания за проникване в законно паркирана кола“?
— Защо Трип ще пише на баща си, че е закъсал при Ривърсайд Парк, щом колата му е тук? — зачуди се Кайли.
— Само предполагам, но едната възможност е, когато планираш да прережеш нечий гръклян с въжен трион, да съобразиш, че ако го направиш насред Сто трийсет и шеста улица на Нова година, ще събереш тълпа. Паркът, от друга страна, е безлюден. Няма свидетели.
— Смяташ, че Трип е убил Шевалие? — попита Кайли.
— Не, но поне трябва да е в списъка ни. А ако не го е направил, тогава някой е използвал телефона на Трип, за да изпрати съобщение и да примами Питър в парка.
— Кой например?
— Не знам — признах. — Да поразпитаме наоколо.
— И кого по-точно? В този кучешки студ по улицата някак си не гъмжи от свидетели.
— Да вървим да намерим вдовицата на прозореца.
Тя ме изгледа.
— Коя?
С Кайли си имаме две истории. Първата е, когато бяхме любовници и макар това да продължи само месец, съм сигурен, че разголих душата си пред нея, разказах й най-добре пазените си тайни. Втората история е като партньори, но тази връзка е толкова нова, че остават няколко неща, които още не съм споделил.
— Вдовицата на прозореца — повторих. — Има ги в много квартали. Тя е белокоса стара дама, която обикновено живее на първия етаж откъм фасадата. Децата й са пораснали и заминали, съпругът й е мъртъв и животът й преминава в седене до прозореца и наблюдение на външния свят. В наши дни тя вероятно е с мобилен телефон в ръка, така че, когато види нещо интересно, може да разпространи новината до всеки на бързото й набиране, на когото поне малко му пука. Вероятно там, където си израснала, е нямало такива жени, но повярвай ми, в тази част на града, в квартали като този, ги има на всяка пряка. Те виждат всичко.
— Това е най-глупавата теория, която съм чувала — въздъхна Кайли.
— Само че засега е единствената, с която разполагаме. Угоди ми, нека пообиколим наоколо и да я потърсим.
Така и направихме. Обиколихме от двете страни на целия участък от „Бродуей“ до „Амстердам“, но не забелязахме вдовици, надзъртащи през прозорците.