— За какво?
— Дявол я знае, но според нея човекът, когото съм изпратил, свършил отлична работа. Проблемът бил решен.
— Това не ви ли се стори малко странно? — попита Кайли.
Норсия погледна към нас от високия си плот.
— Детектив, имате ли представа с колко обаждания дневно жонглирам? Така че, не, не ми се струва особено странно някоя чалната баба да ми благодари, че съм изпратил въображаемо ченге да арестува някакви въображаеми терористи.
Помълча и добави с ехидна усмивка, срещана рядко при дежурните сержанти:
— От друга страна, двама детективи от „Специални клиенти“ да разследват въпросното въображаемо престъпление — това вече е дяволски странно.
8.
Едно от житейските умения, които Кайли така и не беше успяла да овладее, беше способността да не злорадства. Скромността обаче не беше силната й страна и тя прие новия си триумф като още една възможност да ми напомни, че беше завършила на първо място в класа ни в академията, докато аз бях останал шести.
Върнахме се на Сто трийсет и шеста улица и натиснахме звънеца на госпожа Гитълман. Не беше точно дребната белокоса дама, която си бях представял. Наистина беше стара, някъде над осемдесет. Но косата й беше по-скоро оранжева, а тя беше издокарана, накичена с бижута и гримирана, сякаш очакваше гости. Явно дочака.
Препречи вратата, докато проверяваше служебните ни карти.
— Джордан и Макдоналд — каза. — Нови сте в участъка. За да разследвате вчерашния инцидент ли идвате?
— Да, госпожо — кимна Кайли, решила да не я разубеждава. — Трябва само да изясним няколко факта.
— Влезте. — Госпожата отвори вратата. — Внимавайте, малко е разхвърляно.
Малко беше меко казано. Апартаментът беше рай за вехтошаря. Сякаш бе започнала да го обзавежда преди шестдесет години и така и не беше се наканила да спре. Всеки сантиметър от стената беше покрит с рамкирани картини, повечето нарисувани от нея, както ни каза. Три дивана бяха натъпкани в малката всекидневна — на единия беше струпана богатата й колекция от възглавници, другият беше заринат от разнообразни флаери, листовки и брошури. В ъгъла на третия се беше сгушила котка.
— Седнете там — каза Гитълман. — Тя е глуха. Няма да я притеснявате.
Кайли приседна. Аз останах прав. Гитълман се настани на ръба на затрупаната масичка за кафе. Както ни я описаха, тя беше изцяло делова. Никакво кафе, никакви бисквитки.
— Е, права ли бях? — попита. — Терористи ли бяха?
— Разследването продължава — обясни Кайли, — затова засега не можем да кажем много. Но се опитваме да го приключим. Ако не ви затруднява, разкажете ни какво точно видяхте…
Старата дама се покашля и заговори:
— Беше 3:30. Виждам две момчета с кинокамера. Единият е висок, той е бял. Другият е по-мургав — не казвам арабин, но знае ли човек? Снимат съседната сграда, насочват камерата към прозореца на госпожа Гланц. Някои хора биха казали, че това не е моя работа, но аз вярвам твърдо в призива Видиш ли нещо подозрително — докладвай! И да ви кажа, това определено си беше нещо. Затова се обадих на Стив…
— Стив ли? — учуди се Кайли.
— Сержант Норсия. Мислех, че работите за него. Както и да е, не се занимавах с 911. А позвъних направо на Стив в участъка и той изпрати полицай под прикритие.
— Как разбрахте, че полицаят е под прикритие?
— Я стига, с тази червена перука и фалшивата червена брада? Разбира се, че беше под прикритие. Както и да е, той отиде при бялото момче и го закопча с белезници, без да му задава въпроси.
Бяхме свалили снимката за шофьорска книжка на Трип Олдън от базата данни. Показах й я.
— Да, този е — потвърди тя. — Както казах, ченгето му слага белезниците, а след това сякаш от нищото се появява другият — арабинът — и му налита с макетен нож. Поряза го — можеше да се види как кръвта намокри ръкава на блузата му.
— Каква блуза? — попитах.
— От онези с качулките, каквито носят всички. Беше сива, с морскосини шарки и надпис „Янкис“ в синьо отпред. Та така… А ченгето изважда електрошоков пистолет — бам! — и момчето пада. После отвежда бялото хлапе до полицейската кола, връща се и замъква другото.
— Забелязахте ли каква кола караше? — попита Кайли.
— Син ван, без отличителни знаци. Както и да е, той отваря задните врати и ги набутва вътре. И тогава — забележете — трябваше да върже вратите, за да ги затвори, с едно ластично въже. Не искам да ви уча как се управлява полицейски участък, но ако возите арестанти, няма как да не си помислите, че градът може да похарчи някой и друг долар за работеща ключалка. — Тя замълча за миг. — Е, има ли награда?