Кайли ме погледна, но преди някой от нас да успее да каже нещо, Гитълман си отговори сама.
— Не се притеснявайте. Ще попитам Стив.
9.
Изпълнението на новогодишното му решение беше официално отложено, затова Хънтър Олдън отвори бутилка „Джони Уокър“ със син етикет, за да му помогне да мисли.
Главата на Питър представляваше проблем. Беше твърде късно да я предаде на ченгетата. О, съжалявам, детективи. Тази сутрин, когато ми казахте, че шофьорът ми е обезглавен, съвсем забравих да спомена, че снощи намерих главата му в калъфа за камера на моя син. Но съм сигурен, че няма нужда да говорите с Трип. Той е зает с уроците си.
Единственият изход за Хънтър беше да я скрие, докато полицаите не престанеха да душат наоколо. Блекстоун предложи големия фризер в сутерена, така че една част от Питър в момента почиваше в мир под сто килограма говежди стекове „Кобе“, канадски опашки от омари и първокласна свинска флейка.
Хънтър седна зад бюрото си, сипа уиски в кафето си и се взря в мобилния телефон, който убиецът му беше изпратил миналата нощ. После погледът му се спря на късчето хартия, което беше измъкнал от устните на Питър Шевалие.
Тук ще се правят пари.
Петте думи го преследваха. Той затвори очи и се пренесе четиринайсет години назад, на Грейс Бей — плажната ивица на Провиденсиалес, един от островите Търкс и Кайкос.
По-рано същия ден беше превозен до Търкс с частен самолет, преведен през митницата и имиграционните служби, закаран до хотел, затворен за ежегодния ремонт през септември, и придружен до конферентна зала.
Човекът вътре не беше облечен като за островите. Носеше тъмен костюм и вратовръзка, официалната униформа на швейцарските адвокати. Той се изправи.
— Самуел Йост — представи се с хладен глас.
Има само един начин големи суми пари да преминат от ръце в ръце между двама души, които не се доверяват един на друг. Трябва да бъде включена трета страна, която е извън всяко подозрение. Йост беше старши съдружник в адвокатска кантора в Цюрих, която действаше като посредник между богати клиенти и швейцарските банки от 30-те години на миналия век.
Той отвори кожено куфарче, извади малък калкулатор, комплект писалки и дебела папка с надпис „Проект Гутенберг“. Дори и да притежаваше някаква индивидуалност, явно беше пропуснал да я вземе със себе си.
Документите бяха подписани, парите — прехвърлени, а всички детайли за участието му — изречени и съгласувани. Йост му даде кодово име: Левит.
Само няколко минути след като Йост си тръгна, дойде втори човек. Беше висок, хилав, с излъчване на андрогин и пригладена руса коса до раменете.
— Тук ще се правят пари — прошепна той с тон на заговорник. — Запознат сте с рисковете, възнагражденията и последствията от нарушаването на някое от правилата. Имате ли някакви въпроси?
— Кой друг е на борда?
— Самоличността на останалите участници е строго защитена, както и вашата. Това не е светски клуб. Секретността е от първостепенно значение за успеха или провала на тази операция.
Хънтър се засмя.
— Секретност и купища пари.
— Господин Олдън — каза безименният рус мъж, — в моя свят милиардерите са нещо толкова обикновено, колкото и смокиновите дървета. Не си мислете, че сте поканен на тази среща заради активите ви. Вие бяхте посочен заради вашата идеология.
— И каква е тази идеология? — попита Хънтър.
— Алчността.
Този ден промени живота на Хънтър Олдън. Тайна, която бе смятал за невъзможно да бъде разкрита. И все пак…
Той отвори очи и погледът му се спря на снимката на Марджъри в сребърна рамка, поставена на бюрото му. Трип, само на четири, седеше в скута й. През уикенда преди да умре, Марджъри му беше казала, че е бременна, и оттогава той много пъти си бе пожелавал да бяха се сдобили с това второ дете.
Телефонът му иззвъня и го върна обратно в настоящето. Беше Сайлъс Блекстоун. Докато вдигаше слушалката, Хънтър си помисли, че после бе имало и моменти като този, когато му се струваше, че животът му щеше да е много по-лесен, ако изобщо нямаше деца.