— Вие ли сте бабата на Лони? — попита.
Очите й светнаха, когато чу името му. Усмихна се.
— Si, si. Soy Лони abuela. Бабата.
— Говорите ли английски?
Тя сви рамене.
— Un росо. Не много.
— Господин Олдън иска да наеме Лони, за да помогне на Трип за друг филм.
Тя му се усмихна и го изгледа неразбиращо.
Той поклати глава.
— Може ли да оставя бележка за Лони? — попита и взе да пише във въздуха с въображаем молив. — Имате ли хартия и молив? Papel? Làpiz?
— Si, si — закима тя. — Papel y làpiz. Нося за вас.
Тя отвори широко вратата и се обърна, за да влезе вътре и да намери нещо за писане.
— По дяволите — изруга Блекстоун веднага щом я последва в апартамента, и забеляза вестника на кухненската маса. — „Ню Йорк Поуст“? — Грабна го в ръце. — Не четеш El Diario?
— No comprende — каза тя.
— С тоя номер ли ще ми излизаш? — ядоса се Сайлъс. — Ти no comprende моя английски? Работиш в „Костко“, четеш Post — сигурен съм, че ти habla Ingles без проблеми.
Тя се подсмихна.
— Quien sabe, Secor?
Сайлъс разбра, че си губи времето, а не му се искаше да се бави тук, докато колата му за деветдесет хиляди долара беше паркирана в този съмнителен квартал.
— Хубаво. Карай по твоя начин — изпъшка той. — Внукът ти не е в беда — още не е, — но ако искаш нещата да си останат така, престани с театъра и му кажи да ми се обади на този номер. Подаде визитката си на дребната баба, изумително младолика и секси за възрастта си.
Тя я взе.
— Gracias — каза, докато той излизаше.
Той не погледна назад.
— De nada, шибана кучко — измърмори тихичко.
15.
— Охо, я виж ти! — възкликна Кайли.
Карахме по Паладино Авеню и тя намали скоростта.
— Познай кой е тук — посочи черното „Ауди“ А8 L, което не се връзваше с квартала. На тежкарските регистрационни табели вместо цифри пишеше „СДБ“.
— Брей — изсумтях аз. — Само се чудя какво ли значи това.
— Скапан Дебелак Без топки — разшифрова го Кайли.
— Добрата новина е — продължих, — че щом Блекстоун е тук, значи с Олдън също нямат представа къде е Трип.
Паркирахме така, че да не ни забележи. Десет минути по-късно СДБ излезе от сградата на Пони Мартинес и взе да обикаля аудито, оглеждайки го за щети.
— А какво ще направи, ако намери вдлъбнатина? — зачуди се Кайли. — Ще повика полиция ли?
Той потегли, а ние се отправихме по добре утъпканата пътека към номер 64. Имахме късмет. Някой излизаше и успяхме да влезем и да се качим, без да звъним. Кайли почука и Хуанита Мартинес отвори.
— Нюйоркска полиция — каза Кайли.
— Истински ченгета или измислени? — попита тя.
Кайли блесна със значката си.
— Детективи от „Убийства“. По-истински няма накъде.
— Добре, защото си получих порцията измислици от предишния.
— Един дребен, но надут тип ли?
— Блекстоун.
Тя отстъпи и ни пусна вътре. Жилището беше малко, но спретнато, а онова, което къкреше в голяма тенджера на печката, миришеше фантастично.
— Какво правеше Блекстоун тук? — попитах.
— Търсеше моя внук Лони. Даже да знаех нещо, нямаше да го кажа на тоя pinche cabryn.
— А на нас ще кажете ли?
— Защо ченгета по убийствата ще търсят Лони?
— Искаме да разговаряме с неговия приятел Трип Олдън и си помислихме, че Лони може да знае къде е.
— Нямам представа къде са момчетата.
— Кога видяхте за последен път Лони?
— Вчера на закуска. След това излезе с Трип — те снимат филм. По-късно ми изпрати съобщение. Пишеше, че ще пренощува в къщата на Трип. Тази сутрин разбрах за убийството. — Тя вдигна днешния „Поуст“. — Затова сте тук, нали?
— Познавахте ли жертвата Питър Шевалие? — попита Кайли.
— Беше шофьор на Трип. Разбира се, че го познавах. Мислите ли, че ще оставя детето си да се качи в кола, без да се срещна с човека, който ще го вози?