Не харесваше нито него, нито онова, което правеше, нито как го правеше, и никак не се стараеше да прикрие чувствата си.
— Госпожо Олдън — каза той толкова дружелюбно, колкото можеше да го наподоби. — Как сте днес?
— Имаме смърт в семейството. Как мислите, че може да съм?
— О, да. Ужасна работа. Питър беше добър човек. Ще липсва на всички ни.
Подчерта престорената си съпричастност с пресилено поклащане на главата. Зачака да го покани да влезе.
Тя не го направи.
— Съпругът ми е в приземието — каза, като се обърна и го остави да стои пред отворената врата.
В реалния свят „съпругът ми е в приземието“ щеше да означава, че е в стаята за отдих или се поти на уредите за фитнес до котела на отоплението. Но Хънтър Олдън не живееше в реалния свят. Той беше част от единия процент на единия процент. Неговото приземие представляваше пещера от кедър и камък, в която се разполагаха плувен басейн, сауна и гореща вана — буен тропически рай, чието построяване струваше милиони, а още милиони бяха нужни, за да се поддържа перфектният баланс на температура и влажност през мрачната зима в Ню Йорк.
Хънтър се киснеше във ваната с чаша червено вино в дясната ръка и два мобилни телефона, поставени върху кърпа, така че да ги достига лесно с лявата.
Очите му бяха смъртоносни оръжия, заредени с омраза и отвращение. Те се впиха в Блекстоун.
— Какво научи за пуерториканското хлапе? — попита.
— Лони може да не е такъв приятел, за какъвто го е смятал Трип. Изчезнал е. Никакъв го няма.
— Разбира се, че го няма. Отвлекли са го заедно с Трип.
— Или може би само са нагласили да изглежда така. Баба му не ми се видя твърде притеснена, че не се е прибрал. Правеше се на тъпа, но съм сигурен, че знае много.
— Тогава сложи някого да я наблюдава денонощно.
— Загуба на време, шефе. Лони не е глупав. Няма да се прибере вкъщи при нея. Имам по-добра идея. Нека да преровя компютъра на Трип.
— Компютърът му? Наистина ли? Мислиш, че си е записал в графика: Да снимаме филм. Да бъда отвлечен.
— Вижте, в осем случая от десет — каза Сайлъс, като си измисли статистиката, — когато отвлекат дете, това е някой, когото то познава. Ако Трип е бил във връзка с този човек по имейл или в чат стаи, ще го намеря.
— И тогава какво?
— Трип се прибира вкъщи жив и здрав, а ние предаваме този тип на ченгетата…
— Ти май не внимаваш какво ти говоря? Последното нещо, което искам, е този човек да говори с ченгетата, с прокурор или със съдия. Не желая да говори с никого. Никога. Искам го мъртъв.
Блекстоун не мигна. Беше го чувал и преди. Хънтър говореше без евфемизми. Не казваше „имам бизнес проблем“ или „искам да бъде отстранен“, а просто и ясно: „искам го мъртъв“.
— Ще се обадя на Уилър да каже цена.
— Нямам време за приказки. Предай му, че ще му платя двойно на това, което му платих последния път.
— Ще го направя. Нещо друго?
Олдън пресуши чашата си и я вдигна над главата си, а Блекстоун инстинктивно я пое и отиде до бара. Бутилката вино беше почти празна. Изля остатъка в чашата на Хънтър и му я подаде.
Той я изпи на един дъх и изсумтя:
— Компютърът е в стаята на Трип. Ако Джанел те пита защо го вземаш, обясни й, че Трип е поискал да му го занесеш в училището.
— Тя не знае ли, че е изчезнал?
— Защо да й казвам? Какво ще направи, освен да ми се вайка до влудяване? Знае, че Питър е мъртъв. С изключение на това, не е наясно с нищо друго и е най-добре нещата да си останат така. Затова си затваряй устата.
— Винаги го правя — каза Сайлъс. — Да отворя ли още една бутилка вино?
Хънтър се надигна от горещата вана.
— Сам ще си го взема. Ти просто се обади на Уилър и му кажи, че съм направил място във фризера си за друга глава.
17.
Трип Олдън се свиваше на пода в ъгъла, сгушен в закопчаната си догоре шестстотиндоларова парка с гъши пух.
— Съжалявам — прошепна той.
На шест стъпки от него Лони Мартинес, облечен в блуза на училището „Барнаби“ и поларено яке от полиестер, седеше със свити към гърдите колене.
— Вече го каза.
— Знам, но не мога да спра да мисля за това. Ти си тук само заради мен. Вината е моя.
Лони поклати глава.
— Виновен си, че някакъв луд ни отвлече от улицата ли?