Олдън повиши глас.
— Достатъчно, по дяволите…
— Тъкмо си тръгвах — каза Блекстоун. — Беше прекрасно да те видя отново, Кайли. Не забравяй, че за теб винаги има свободно място в СДБ.
Слезе по първите три стъпала и пак се обърна към шефа си.
— Вие сте в отлични ръце, мистър Олдън. Тези две ченгета не са просто от Нюйоркската полиция, те са от отдел „Специални клиенти“, а това е най-доброто, което можете да получите… — Повдигна вежди, сви рамене и добави: — От публичния сектор.
4.
Хънтър Олдън ни въведе в едно от онези просторни фоайета, които повечето хора виждат само по филмите. Бях научил достатъчно, за да разбера, че право пред нас се разкриваше онова, което наричат стълбище пеперуда. Или както ние, бедняците, казваме — извитото нещо, по което можеш да се качиш горе от двете страни.
По текстурата си личеше, че подът е от дърво, но блестеше като абаносови клавиши на пиано. Над главите ни висеше кристален полилей, окачен на таван с изящно резбована облицовка. Отляво грееха двойка лакирани дървени врати с вградени сребърни лайстни и огледала със скосени ръбове.
В контраст с монохромните черни и сиви тонове влизаше единствено великолепната коледна елха, която беше сезонният визуален акцент на помещението. Тя се извисяваше покрай перилата от ковано желязо на балкона на втория етаж и би изглеждала като у дома си и в Белия дом, така както и тук, на Осемдесет и първа улица. Сякаш бяхме попаднали в празничния брой на „Аркитекчъръл Дайджест“.
— Съжалявам за Блекстоун — каза Олдън, като затвори входната врата. — Той може да е дразнещ дребен задник, но е добър в онова, което върши.
— И какво по-точно върши? — попита Кайли.
Ако в представите ни се мержелееше обиколка из покоите на Олдън, тя беше отменена рязко. Хънтър се закова на входа.
— И защо, по дяволите, се интересувате, това ваша работа ли е, детектив? Семейството ми е съсипано от тази трагедия. Питър беше с нас от 23 години. Казаха ми, че сте най-добрите ченгета, които департаментът може да предложи, а вие започвате с безотговорен въпрос, който просто си е едно нахлуване в личния ми живот.
Някои ченгета тутакси щяха да се извинят, но Кайли беше генетично увредена откъм подобни любезности. Тя пристъпи към него.
— Господин Олдън, не бях предвидила този въпрос за начало, но когато виждам „дразнещ дребен задник“ като Блекстоун в дома на жертва на убийство, искам да знам какво прави тук. Така че съжалявам за загубата ви, но понеже и двамата искаме да разберем кой е убил Питър Шевалие, нека ви попитам друго…
— Аз също имам няколко въпроса.
Той се извърна от нея и се втренчи в мен.
— Кажете ми: грабеж ли е било? — Придаде на гласа си по-уважителен тон, запазен за човека, който играеше „доброто ченге“. — Надявам се, че не са го убили, докато се е опитвал да защити колата ми. Застрелян ли е? Или е намушкан?
— Не, сър — казах. — Изглежда, че господин Шевалие е бил удушен и после обезглавен.
Това бе нещо, което Блекстоун не би могъл да му каже, и Олдън неволно отстъпи назад.
— Обез… Аз… не знам какво да кажа.
— Може да започнете, като ни разкажете за Питър. Имаше ли врагове?
— Имаше донякъде репутация на женкар. Вероятно е ядосал не един съпруг или гадже през живота си.
— И то така, че да го убият?
— Детектив, аз съм негов работодател, а не приятел по чашка. Знам само това, което току-що ви казах.
— Използвал ли е някога колата ви за лични нужди?
Той ме изгледа, сякаш се бях изплюл в чая му. Очевидно си мислеше, че не знам нищо за границите между горния етаж и сутерена.
— Никога — изсумтя.
— Следователно е работел за вас, когато е бил убит. Можете ли да ни кажете какво е правил сам на празния паркинг на „Уест Сайд Паркуей“ в този час на нощта?
Той повтори въпроса — сигурен признак, че предпочита да не отговори. Ала вече го бях притиснал в ъгъла. „Нямам представа“ не беше вариант.
— Обяснението е просто — каза той след известно мълчание. — Около 6:30 вечерта вчера получих съобщение от моя син Трип, че колата му се е повредила, затова изпратих Питър да го вземе.
— Тогава Трип сигурно е един от последните хора, видели Питър жив — намеси се Кайли, надушила, че Олдън преминава в отбрана.