— За съжаление, не дават медали, когато не слушаш, иначе щеше да имаш пълен шкаф. Кайли, познавам те. Не искаш да си говорим за случая. Имаш теория и се опитваш да ме преведеш по пътя, за да стигна сам до нея, но мозъкът ми е скапан. Така че защо не я споделиш, преди да съм го полял и с алкохол.
— Добре. Мисля, че Трип Олдън беше прав. Медисън е щял да го убие и смятам, че животът му все още е в опасност.
Оставих питието си на масата. Тя получи цялото ми внимание.
— Следи ми мисълта — продължи. — Медисън отива в къщата и Хънтър се съгласява да плати откупа. Синът му е вързан във вана. Защо не слиза долу, за да успокои малко хлапето си, че ще бъде освободено?
— Защото е кофти баща.
— Добре, тогава същият въпрос има и друга страна. Той току-що е кихнал милиони, за да спаси живота на Трип. Последното нещо, от което се нуждае, е момчето да стори някоя глупост, така че да го убият. Защо Хънтър не слиза в гаража, за да го убеди да кротува само още едно денонощие? Той е умен бизнесмен. Не би ли било това интелигентен начин да защити инвестицията си?
Беше ме превела по пътеката и не ми харесваше докъде бях стигнал.
— Искаш да кажеш, че хлапето знае твърде много и Хънтър е искал да умре?
— Не само е искал, а и е бил готов да плати на Медисън, за да го направи. И щеше да се отърве безнаказано.
Отчаян баща плаща откуп, но похитителят не изпълнява сделката и убива сина му.
Преди да успея да осмисля теорията й, телефонът ми иззвъня. Беше сержант Макграт.
— Зак, Боб се обажда.
— Щом си говорим на малко име, значи имаш нужда от услуга. Какво искаш?
— Ключа от колата на Олдън. Вкараха я в гаража, но не могат да я запалят без онзи малък чип, който ти дадох.
— Всъщност го даде на партньорката ми.
— Е, така де… Улесни ми живота, поискай го от нея.
— Макграт е — обясних на Кайли. — Ключът от майбаха у теб ли е още?
Тя се зарови в джоба си и го пусна на масата.
— Тук е — казах. — А добрата новина е, че няма и драскотина по него. Изпрати някой униформен в „Ти Бар“ на Седемдесет и трета и Трето и целият е твой… Боб.
Вдигнах ключа за халката. На нея още висеше и златният кръст на Питър.
— Мисля, че трябва да го откачим и да го върнем на Патрис — казах.
Хванах кръста и започнах да го вадя от халката. Беше стегнат, затова натиснах леко. Но натискът се оказа прекален и той се счупи на две парчета.
— Опа — възкликна Кайли.
— Не, мисля, че е направен да се разглобява — съжалих.
И го приближих до блещукащата свещ, за да го разгледам по-добре.
Долният край на кръста се беше изплъзнал като ножница на меч. Само че вместо острие вътре в ножницата имаше USB порт.
— Не е обикновено разпятие — изрекох с тих глас и го подадох на Кайли. — Флашка е.
74.
— Алилуя — произнесе Кайли, вдигнала кръста, — и се кълна в Бога, че ще направим всичко по учебник.
— Не и стопроцентово — отвърнах. — Според учебника трябва да докладваме на капитана и в прокуратурата, преди да потърсим съдия, който да подпише заповед за обиск.
— Мисля, че това правило е доста гъвкаво… — Кайли ме изгледа невъзмутимо. — Особено ако е събота вечер, вали сняг и е студено. А и знаеш, че Кейтс ще ти пръсне задника, ако реши, че превръщаш Олдън в цел на лов на вещици.
Изгълтахме си набързо вечерята, върнахме чипа на Макграт и потеглихме към Уест Енд Авеню, където ни чакаше Лия Ла Бреш, дежурен съдия.
Трезвен като съдия невинаги е точно сравнение в 10 часа в събота вечерта, но Ла Бреш беше млада майка, така че ни посрещна бодра и нащрек. А в добавка имаше няколко въпроса, преди да подпише.
— Флашпамет? — попита. — В този час? Защо не можеше да чака до сутринта?
Кайли я засипа с обяснения, изстрелвайки изрази, като „двойно убийство“, „отвличане на личност от елита“, „близки приятели на новия кмет“. И завърши достойно: „Нашият командващ офицер сметна, че е достатъчно важно, за да дойдем в снежната буря и да получим подписа ви“.
Дори съдия Ла Бреш да имаше допълнителни въпроси, не стигна до тях. Бебето започна да плаче и вниманието й веднага се измести.
— Растат му зъби — усмихна се тя и взе химикалката от Кайли.
Подписа и ние си тръгнахме.
Лъжата за Кейтс можеше да ни струва наказание, но претърсването вече беше законно. Нищо от това, което щяхме да намерим, нямаше как да бъде отхвърлено.