Взех флашката.
— Може да не показваме това на никого, но все пак трябва да го запазим, дори само за да сме сигурни, че Трип ще изпълнява своята част от сделката.
— Знам идеално скривалище — увери ме Кайли. — Никой няма да го намери, а ние ще можем да стигнем до него по всяко време, когато поискаме.
След половин час бяхме в Отдела за веществени доказателства. Попълних документите, маркираха и надписаха разпятието със скритата флашка и единственото доказателство за престъплението на Хънтър Олдън срещу човечеството излезе от ръцете ни. И направи първата си стъпка по контролираната верига, която щеше да го отведе до последния му пристан — огромен склад в Лонг Айланд Сити. Там щеше да бъде съхранявано в продължение на десетилетия.
— Съжаляваш ли за нещо? — попитах.
— Не и за това — кимна Кайли, — ала ми се иска никога да не беше ми показвал онази статия за Хънтър Олдън в „Поуст“. Вбесява ме, че кучият син ще получи погребение на герой.
— Само тялото му — утеших я. — Със сигурност главата му ще гние цяла вечност в гроб на бедняк в Хаити.
Епилог
Униние
81.
Казват, че полицейската работа е низ от скучни часове, прекъсвани от моменти на пълен ужас. Седмицата, след като приключихме със случая с Олдън, беше най-скучната в моята кариера.
И най-потискащата.
Спомням си, че се разсмях на закуска в понеделник сутринта, когато Кайли сподели как боднала Спенс с вилицата за салата, но сега беше петък следобед, а оттогава не бях имал друг повод да се усмихна.
Нищо не вървеше както трябва. За начало, когато бурята връхлетя града, Отделът по чистота закачи гребла на всичките си камиони и те през следващите пет дни разчистваха снега за сметка на събирането на боклука.
Само за няколко часа девственото снежно покривало се превърна в сива лапавица и когато камионите се върнаха към нормалното обслужване, тротоарите бяха покрити с киша, а край бордюрите бяха струпани над 50 000 тона отлежал боклук. А тъй като беше началото на януари, и над 100 000 изсъхнали коледни елхи очакваха да бъдат рециклирани.
Ню Йорк е суров град, но майката Природа за пореден път ни беше наритала задника.
В сряда беше погребението на Хънтър Олдън и аз тихо се промъкнах на задния ред в Презвитерианската църква на Пето авеню. Един по един хора с власт и влияние, всички, за които бях сигурен, че по някакъв начин зависят от Хъч, заставаха на подиума, за да възхвалят мъдростта на Хънтър, проницателността му в бизнеса и разбира се, великата му саможертва — да отдаде живота си за спасението на своя син.
В някакъв момент ми се искаше да скоча и да извикам: „Вижте времето, хора. Трип беше под полицейска опека шест часа преди Хънтър да бъде екзекутиран за греховете си“. Ала реших, че щом Трип може да седи тук, без да отрони дума, ще мога и аз.
Издържах пет траурни слова, но когато и кметът Сайкс стана да говори, си тръгнах. Тя беше такава, каквато е, но не бях длъжен и да я гледам.
Поредицата от късни вечери с Кайли завърши с третата. Имахме много писмена работа, но нищо, което да изисква да работим до късно, и тя си тръгваше всяка вечер преди шест.
В четвъртък я чух да говори по телефона с приятелката си Джанет Лонгобарди — жената, която я беше свързала с адвокат по разводите.
Не успях да чуя целия разговор, но улових достатъчно, за да се вкисна още повече.
— Тази програма „По-добър избор“ му се отразява наистина добре. Не, още живее в апартамента на Шели, но се уговаряме да отидем някъде заедно за уикенда. Засега адвокатът е на изчакване, но повярвай ми, запазвам всичките си опции отворени.
Зачудих се дали нямаше и аз да се превърна в това. В опция, която Кайли оставяше отворена.
Не очаквах Черил да се обади преди погребението на Милдред във вторник и така и стана. До петък следобед все още не бях се чул с нея и тя не беше се върнала в службата.
В 15 часа бях на бюрото си, втренчен в изядения наполовина бейгъл, който стоеше тук от закуска, и се чудех как ще издържа уикенда. И точно когато бях сигурен, че нещата не могат да се влошат повече, стана и това. Получи се есемес от Черил.