Деймиън пристъпи по дебелия персийски килим до прозореца на спалнята си. Надвисналата мъгла превръщаше светлината в зловещо сияние. У дома той харесваше леката мъгла, която обгръщаше скалите, но тук тя го потискаше. За кой ли път той отново поиска да си бъде вкъщи.
„Не остана много“ — рече си той. До средата на седмицата щеше да е наясно дали ще продължи нататък. С малко повече късмет възмездието щеше да бъде постигнато и той щеше да се върне в замъка си. Деймиън горчиво се усмихна при мисълта за предстоящите събития.
— Да не си се побъркала? — възкликна лейди Джейн с опулени от ужас очи.
Те бяха излезли на разходка с открития кабриолет на дука, носещ неговия позлатен герб. Целият лондонски елит бе излязъл в Хайд парк.
— Не викай, за Бога. Не е чак толкова лошо.
— Напротив, много по-лошо е.
Тропотът от копитата на четирите изящни сиви коня огласи последвалата тишина.
— Да не мислиш, че ще го оставя да ме прелъсти? Просто се съгласих да се срещнем отново. И за миг не съм си помисляла да направя нещо друго, освен да изпия чашка шери с него и…
— И какво?
Алекса се усмихна и вирна брадичката си.
— Може да му позволя да ме целуне.
— Можеш да му позволиш да те целуне…
— Престани да повтаряш всяка моя дума, Джейн. За Бога, казвам ти всичко това, защото ще ми трябва помощта ти. Не очаквах, че ще отидеш толкова далеч…
— Е, трябвало е да го очакваш. Как можеш да мислиш за нещо такова, толкова дяволски необмислено.
— О, Джейн!
— Очевидно лорд Фелън очаква много повече от една целувка. Не можеш да си толкова сляпа. За 90 хиляди лири един мъж със сигурност ще желае много повече.
— Но аз ти предавам неговите думи. Намеренията му са напълно почтени. Ако искаше да ме застави да го направя, имаше и по-лесни начини.
— Хрумвало ли ти е някога, че може да не те застави? — попита Джейн и я хвана за ръката. — Виж, Алекса, ти си най-скъпата ми приятелка, но понякога си твърде… импулсивна.
— От доста време не съм импулсивна и не мога да ти опиша колко добре се чувствам.
— При други обстоятелства бих те насърчила. Този мъж обаче няма да те остави да му завъртиш главата, както ти си знаеш.
Те завиха по алеята и кабриолетът попадна в сянката на един разлистен бук. Оттатък слънцето танцуваше по повърхността на езерцето, опасано от тополи. Едно момче, наведено над брега, пускаше хартиени лодки.
— Не мисля, че лорд Фелън ще ми направи нещо. Просто ще се срещна с него, ще поседим малко, той ще ми върне чека или ще се съгласи да му дам сумата по-нататък.
— Ами, ако не се съгласи?
— Тогава ще разбера що за човек е и… ще забравя чувствата, които събужда в мен сега.
— Доста е опасно, Алекса.
— Всичко в живота е опасно, Джейн. Смъртта на Питър ме накара да го разбера. Ако не бях флиртувала така безсрамно, ако не го бях подвела…
— Не говори така. Тогава беше много по-незряла. Ако можеше, нямаше да прекараш толкова време с него.
— Не, нямаше. Щях да си стоя кротко вкъщи, както през тези две години. Щях да оставя брат ми да ме омъжи за някой вдървен стар благородник, както би му харесало.
— Брат ти никога няма да те накара да се омъжиш за старец.
— Добре, тогава за някой надут, превзет млад благородник.
По лицето на Джейн премина бегла усмивка.
— Вече заплати за своето безразсъдство. Мислех, че си извлякла поука.
Алекса извърна поглед настрани към нацъфтелите кокичета, минзухари и зюмбюли.
— Никога вече няма да бъда онова разглезено, себично, безотговорно момиче. Изморих се обаче да се страхувам от живота, от това да не нараня някого, да не нараня самата себе си. Трябва да го направя, Джейн. Искам да го направя. Моля те, опитай се да ме разбереш! — Алекса се наведе и я прегърна. — Просто искам да поговоря с него, да разбера нещо повече за живота му. Няма да се бавя повече от час-два.
Джейн въздъхна.
— Е, добре, но обмисли всяка своя стъпка!
Алекса й отправи една ослепителна, бяла усмивка.
— Благодаря ти, Джейн. Не мога да повярвам каква късметлийка съм, че те имам за приятелка.
— И аз не мога да повярвам. Трябва да съм луда, за да съм ти приятелка.
И двете се разсмяха, но на Джейн съвсем не й беше до смях.
Глава трета
Облечена в златистокафява рокля, Алекса вдигна качулката на пелерината си и се качи в малкия покрит файтон, който Джейн й бе заела. Приятелката й я бе успокоила, че може да има доверие на кочияша — един слаб, русоляв момък. Според плана им той трябваше да я закара и да я изчака пред „Раковината“ — малка, привлекателна, но уединена странноприемница в края на града, която графът бе избрал за място на срещата им.