Очите на Алекса също се замъглиха от сълзи.
— Ако съпругът ми беше тук, той щеше да се гордее с Жан-Пол.
Мари-Клер се усмихна.
— Той ще бъде прекрасен баща. Ще видите. Дори и той самият не го съзнава, но аз съм сигурна.
Алекса прехапа треперещата си устна. Тя искаше детето на Деймиън повече от всичко на света. Несъзнателно ръката й се спусна към плоския й корем. Може би в този момент тя носеше в себе си неговото бебе. Молеше се и той да желае това дете колкото нея.
Молеше се думите му за обич и обещанията му за завръщане у дома да бяха искрени. В същия миг обаче се сети за непоколебимото доверие на Жан-Пол и неговата привързаност към съпруга й и разбра, че нямаше никакво значение дали бе с французите, или с англичаните. Предишните му постъпки и убежденията му нямаха никакво значение. Единствено важно бе, че тя го обичаше, и неспирно се молеше той да споделя чувствата й.
Само да се върнеше, веднага щеше да му признае любовта си.
Дори не бе сигурна дали Деймиън е в безопасност.
Алекса стисна леко ръката на Мари-Клер, обзета от нова вълна на тревога. Тя се обърна и се качи горе в стаята си. Докато изкачваше стъпалата, продължаваше да се моли Деймиън да се прибере у дома.
Виктор Лафон стоеше пред вратата, която водеше към малката тъмна стая под кабинета на префекта на полицията. Лейтенант Колбер бе до него. Сержант Пикерел бе слязъл долу при затворника.
— Да го изненадаме ли с разкритието на кражбата? — попита Колбер и злобно присви малките си зелени очи.
Виктор поклати неодобрително глава.
— Не. Ще му подхвърлим едно въже да видим дали няма да се обеси.
Моро бе поверил на Лафон задачата да разкрие истината за кражбата на чертежите и да ги прибере, преди съдбоносната информация да попаднеше в ръцете на врага.
— Той не е могъл да извърши кражбата сам — рече Колбер. — През цялото време беше в кабинета на генерала.
— Той лично не е взел плановете, но той бе един от малцината, които знаеха за съществуването им. Сигурен съм, че той стои зад всичко това, и скоро ще открием помощника му.
— Ами жена му?
— Вече изпратих да я доведат.
— Тя може да го е направила.
— Едва ли. Не й липсва смелост да се опита, но Пиер не я е видял да излиза снощи. Дори и да го е направила, със сигурност някой й е помогнал.
— Ами Сен Оуен? Знаем, че се срещат от известно време.
— Жул винаги е имал успех сред жените. Нямаме основание да го подозираме в нещо повече от обикновен флирт. И все пак по-рано изразяваше несъгласието си с политиката на императора. Нищо не ни струва да го разпитаме.
Колбер кимна в знак на съгласие.
— Може би именно жената е ключът към всичко — продължи Виктор. — Майорът очевидно я обича. Може би ще успеем да се споразумеем с него — нейното безопасно завръщане в Англия в замяна на документите.
— Доколкото познавам Фелън, той по-скоро би поискал в замяна своето безопасно прехвърляне на острова, отколкото нейното.
— Може и да сте прав. Във всеки случай скоро ще разберем. По един или друг начин ще си върнем плановете. Също така ще научим и кому се е готвел да ги продаде.
— Но аз мислех, че…
— Какво? Че ще ги продаде на англичаните ли? Според нашите източници той няма задължения към никоя страна. Мисля, че майор Фелън се е канел да ги продаде на онзи, който предложи най-висока цена. Има поне половин дузина страни, които биха платили цяло състояние за такава ценна информация.
— О, небеса, никога не ми е минавало подобно нещо през ума. Може би затова генерал Моро повери тази задача на мен. Познавам майора по-добре от всеки друг. Ако някой може да разбере истината, това съм аз.
Колбер се ухили.
— С помощта на сержант Пикерел.
Виктор погледна към тежката дървена врата и потрепери при мисълта накъде водеше тя. След това въздъхна облекчено и поклати глава.
— Насилието е мръсна работа. Надявах се, че няма да се стигне дотам, но що се отнася до майора, никога не съм се заблуждавал, че ще е лесно.
Колбер проследи погледа му и долови иззад дебелата врата тъпите удари на юмруци по човешка плът.
— Аз лично никога не съм го харесвал, но знам, че вие, макар и неохотно, сте изпитвали уважение към него. Съжалявам, че нещата така се преобърнаха.
— Всичко може да се случи във военно време, нали така?
— Разбира се, полковник Лафон. За съжаление е така.
Виктор дръпна вратата и погледна надолу. Стълбището бе тъмно и стените чезнеха в далечината. Той се опита да не мисли за онова, което лежеше в сянката, и впери очи в малкото светло кръгче в дъното на стълбите.
Върху една изподраскана дървена маса имаше лампа с китова мас, а от двете страни на тунела стърчаха метални фенери, които хвърляха слаба, зловеща светлина.