Сержант Пикерел стоеше изправен с широко разкрачени крака и ръце, свити в юмруци. Майорът се бе отпуснал на въжетата, които го държаха за стола. Едното му око бе насинено, а горната му устна бе цепната и подута.
Виктор запази спокойствие.
— Кажете ми, когато доведат жената — рече той на Колбер и тръгна надолу. Фелън долови злокобните му думи, напрегна сили и изправи пребитото си тяло. Стоманеносиният му поглед се заби като кама в лицето на полковника.
Алекса се отдалечи от прозореца, изнурена до смърт. Въпреки това тялото й не можеше да се отпусне. Навън бе непрогледен мрак. Нямаше луна. Нямаше звезди. Нямаше и вест от Деймиън. Вятърът блъскаше клоните в прозореца и дращенето на листата по стъклата опъваше нервите й до краен предел.
Тя излезе от стаята и се отправи към кабинета на съпруга си, за да потърси някоя интересна книга. Беше по средата на стълбището, когато на вратата се почука силно и настойчиво. Тя забърза към входа. Устата й пресъхна, а гърдите й сякаш бяха от олово.
Пиер изтича пред нея, като мърмореше, че ще укроти този натрапник. Алекса нервно го последва по черно-белите мраморни плочи в антрето. Имаше чувството, че сърцето й щеше да изхвръкне.
— Добър вечер, мосю — каза икономът. — Желаете ли нещо?
Дъхът й секна от изненада.
— Жул, какво… — Думите застинаха на устните й.
— Налага се да говоря с вас. Много е важно.
Без да обръща внимание на иконома, той прекрачи прага, хвана я за китката и я подкани да тръгне.
— За Бога, Жул, какво става? — попита тя ядосано в мига, в който се оказаха насаме в кабинета.
— Нещо се е случило. Искам да се качиш горе, да си вземеш пелерината и да си обуеш здрави обувки. Трябва да те изведем оттук.
— З-защо? Какво се е случило?
И без това мрачното му изражение стана още по-навъсено и сурово.
— Арестували са съпруга ти заради кражбата на чертежите. Открили са липсата им днес следобед.
— Но те знаят, че той не може да го е направил, защото е бил с тях през цялото време.
— Убедени са, че той е организаторът. Сега войниците идват за теб.
— Всевишни Боже!
— Трябва да запазиш самообладание. Хайде, качи се за пелерината и обувките. Побързай, Алекса. Нямаме много време.
Тя кимна, обърна се и забърза нагоре по стълбите. Като се опитваше да превъзмогне ужаса, тя приготви набързо една пътна чанта, нахлузи чифт кожени кафяви обувки, грабна пелерината си и хукна надолу. Жул я чакаше в антрето, хвана я и двамата излетяха от къщата. Той й помогна да се качи в черния му файтон и после седна до нея.
— Къде… къде отиваме?
— В хотел „Марбьоф“. Бернар ще ни чака там. Той ще те отведе на север от града. Все още имаш време да хванеш лодката от Хавър.
Умът й отказваше да възприеме думите му. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе арестът на Деймиън.
— Хотел „Марбьоф“ ли? — попита тя разсеяно.
Той кимна.
— Бернар ще те отведе от Париж.
— Ами… ами Деймиън?
Жул стисна съчувствено ръката й.
— Съжалявам, скъпа, нищо не можем да направим.
Алекса трепна. Съзнанието й започваше постепенно да се прояснява.
— Какво искаш да кажеш с това „Нищо не можем да направим“? Деймиън е невинен. Трябва да го измъкнем оттам.
Жул само поклати глава.
— Къде е той?
Настъпи тягостно мълчание.
— В катакомбите, в едно подземие, точно под кабинета на префекта на полицията. После ще го откарат във военния затвор.
— Катакомбите… Мили Боже, как са могли?
Очите й се наляха със сълзи при зловещите картини, които изплуваха в съзнанието й. И преди бе чувала за катакомбите. Това бяха изоставени каменоломни за варовик още от римско време. През управлението на Терора в тях са били погребвани всички нещастници, изкачили стъпалата до гилотината.
Тя не можеше да понесе мисълта, че Деймиън бе хвърлен в този мрачен зандан, сред гниещи кости и разлагащи се трупове.
— Трябва да го измъкна оттам — промълви тя и изтри сълзите си. — Няма да го изоставя.
— Чуй ме, скъпа…
— Не! Ти ме чуй! Идеята за плановете беше моя. Няма да позволя той да страда заради мен.
— Ако не ги бяхме взели ние, той сам щеше да ги вземе.
— Да, сигурно си прав. Това доказва, че той през цялото време е казвал истината.
— Генерал Моро не е на същото мнение.
— К-какво искаш да кажеш?
— Генералът е убеден, че съпругът ви е смятал да продаде чертежите на този, който му плати най-много. Армията на Наполеон е заплаха за доста държави. Всяка от тях би дала солидна сума, за да се сдобие с ценната информация.