— Не ме интересува повече защо би ги взел. Не ме интересува кому би ги продал. Това няма значение. Аз го обичам, Жул, и ще му помогна. Не можеш да ме спреш по никакъв начин.
Сен Оуен изруга тихо.
— Пусни ме, Жул. Ще взема кабриолет и ще отида там сама. Ще им кажа, че сама съм го направила. Няма смисъл да те забърквам и теб. Ти направи достатъчно, дори повече. Оттук нататък всичко зависи само от мен.
Жул дръпна силно юздите и черният файтон спря.
— Наистина ли смяташ, че ще те оставя да отидеш сама?
— Моля те, Жул. Трябва да го направя.
Русокосият мъж я погледна строго и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.
— С признание нищо няма да постигнеш. Най-вероятно ще убият и двама ви, за да са сигурни, че няма да изтече информация.
— Какво да правя тогава?
— Опитай се да го измъкнеш.
Сърцето й трепна, озарено от този лъч на надежда.
— Имаме ли някакъв шанс?
— Много малък, но е по-добре от нищо.
— Как? Как ще го направим?
— Има само един вход за катакомбите, близо до „Рю дьо ла Томб Исуар“, който не се охранява много строго. Оттам можем да влезем в тунела, който пресича онзи под кабинета на префекта.
— Бил ли си там?
— Само веднъж. Всъщност доста често използват този тунел. Преди няколко месеца се опитахме да измъкнем един от нашите.
— Успяхте ли?
— Не. Усетиха ни. Убиха един, а друг плениха. Останалите успяхме да се спасим.
Алекса прехапа нервно устни.
— Съжалявам.
Той сви рамене.
— Може би този път ще имаме повече късмет.
— Дано. Трябва да се молим за това.
Самата тя обаче не бе уверена. Може би катакомбите щяха да погребат още три тела в мрачните си недра. Виктор Лафон стоеше пред вратата, водеща към подземието.
— Избягала е, — рече лейтенант Колбер — заедно с Жул Сен Оуен.
— По дяволите! — изруга Виктор и удари вратата с юмрук. — Очевидно е разбрал, че ще я арестуваме.
— Може би е само съвпадение или му е пратила съобщение, че са извикали мъжа й. Може би просто е изчаквала удобния момент, за да избяга с любовника си.
— Може и да е така, но звучи доста съмнително. Завардете всички изходи на града. Пиле не трябва да прехвръкне, още по-малко някой, който изглежда подозрително.
— Какво ще правим с Фелън? Ще го притиснем ли да признае за плановете?
— Още не. Той няма как да разбере, че опитът е бил успешен, а и аз няма да му доставя това удоволствие. Освен това има много други въпроси, на които бих искал да ми отговори — каза той и брадичката му потрепери. — Може би разполагаме с идеалното оръжие. Като изпълниш задачата си, можеш да дойдеш при мен. Пак ще поговорим.
Лейтенантът отдаде чест.
— Няма да се бавя.
Виктор отново слезе долу. Фелън бе изпаднал в безсъзнание. Въжетата бяха разранили до кръв гърдите му, а главата му бе клюмнала и черните къдрици падаха безразборно по лицето му.
— Свести го — заповяда Виктор на сержанта.
Мъжагата изръмжа нещо и вдигна едно ведро пълно до половината. Плисна водата върху разкървавеното лице на майора и запрати кофата с трясък в ъгъла. Фелън изстена и едва отвори очи.
— Е, все още сте между живите. Това е добре, майоре, защото ви нося интересни новини.
— Съмнявам се, Виктор.
Деймиън с мъка държеше очите си отворени. Цялото тяло го болеше. Опитваше се да не мисли за случилото се. Ако не овладееше нервите си, ужасът щеше да го довърши. Това бе част от играта. А сержантът знаеше как да изтръгва отговори.
— Значи смятате, че не мога да ви предложа нищо интересно — поде отново Лафон. — Може би все пак ще се заинтересувате, като ви кажа, че докато бяхте… зает тук, съпругата ви е избягала с любовника си.
Деймиън повдигна вежди.
— Нима? И кой по-точно е този любовник?
— Жул Сен Оуен — каза отсечено Лафон и го остави да проумее думите му. — Не се съмнявам, че си го спомняте — красив, рус, изключително богат и влиятелен. От известно време жена ви се среща с него.
— Вие сте луд, ако мислите, че ще ви повярвам.
— Хайде де! Сен Оуен е бил забелязан неведнъж да се мотае около дома ви. Освен това два пъти проследихме жена ви, която имаше среща с него в „Кафе дьо Валоа“.
Полковникът пристъпи напред под мъждукащата светлина на фенерите.
— Фелън, помислете си. Може би ще си припомните как той танцуваше с нея на бала и как очите му винаги я откриваха сред гостите в замъка на генерала. След като аз съм го забелязал, какво остава за вас. Помислете малко и със сигурност ще прозрете истината в думите ми.
Деймиън усети как съмнението бавно проникваше в сърцето му. Поне една част от думите на Лафон беше вярна. Сен Оуен не бе безразличен към Алекса. По едно време Деймиън дори бе повярвал, че и тя изпитва някакви чувства към него. Нежеланото съмнение го обземаше все по-силно, сякаш червеи разяждаха душата му.