— Защо ми казвате това? Дори и да е истина, какво се надявате да постигнете?
— Отговорите на някои въпроси, Фелън. Сега, когато знаете кому е вярна жена ви, може би ще ни кажете на кого служите? Искаме да знаем откога ни шпионирате.
— Аз работя за вас, Виктор. Вече осем години. Ако не ми вярвате, значи сте глупак.
— Ние ви предлагаме една сделка. Тази жена ви предава за втори път. Забравете я и помислете за себе си. Отговорете на въпросите ни и ще решим дали да ви освободим.
Деймиън се изплю в краката на Лафон.
— Върви по дяволите, Лафон!
— Сержант Пикерел! Може би вие ще убедите майора да отговори на въпросите ни.
Деймиън изобщо не мислеше за ударите, които щяха да завалят по тялото му. Интересуваше го Алекса. Виктор Лафон казваше истината. Познаваше го от осем години и знаеше, че не го бива да лъже. Алекса бе избягала със Сен Оуен. Оставаше обаче въпросът защо.
Първият удар се заби в стомаха му и главата му се замая от болка. И все пак мислите му бяха насочени единствено към жена му и Сен Оуен. Жул може би бе разбрал за неговото арестуване. Сигурно бе осъзнал, че Алекса е в опасност, и бе отишъл да й помогне. Но защо го бе направил? Защо бе рискувал живота си заради една жена, която едва познаваше? Ами онези срещи, за които спомена Лафон? Защо Алекса бе ходила в онова кафене?
Пикерел стовари пестника си върху зъбите му и главата му отскочи назад. За миг изпадна в несвяст, но после отново дойде на себе си. Пред очите му се мярна видение. — Алекса нежно му се усмихваше и в погледа й се четеше благодарност, задето бе помогнал на Жан-Пол. Защо бе отишла при Сен Оуен? Наистина ли бе станала негова любовница? Въпросите се забиваха един след друг в сърцето му като стрели и той едва сдържаше желанието си да се остави на болката да го погълне. Вместо това обаче в съзнанието му проехтя истинският отговор. Тя не му вярваше. Въпреки че копнееше за нейното доверие, той самият не й се бе доверил напълно.
Тя искаше да се прибере у дома. Сен Оуен може би й бе обещал да й помогне. Той притежаваше доста кораби и лесно можеше да го уреди, ако това бе нейното желание. Жул бе всеизвестен с прелъстителските си умения, а колкото и смела да беше, Алекса все още си оставаше наивна. Сърцето му се сви от болка при мисълта, че в този момент тя бе с него. Сен Оуен сигурно щеше да я отведе в Англия и вероятно възнамеряваше да остане там с нея. А може би първо щеше да я прелъсти и едва след като й се насити, щеше да я изпрати обратно на Острова.
Последва нов удар в стомаха, но физическата болка бе нищо в сравнение с душевната. Мъката ставаше непосилна, почти спираше дъха му. Той не се страхуваше повече за себе си, а за Алекса. Никога нямаше да разбере дали щеше да я види отново. Не знаеше какво я свързва с Жул, но това вече нямаше значение. Единственото, което със сигурност знаеше, бе, че повече от всичко на света искаше тя да е в безопасност. Горчивата истина бе, че не можеше да направи нищо и вече никога нямаше да види съпругата си.
Глава двадесет и втора
— Ето, хвани се за мен.
Алекса протегна ръка и треперещите й пръсти се вкопчиха в силната и уверена десница на Жул. Неговата сила сякаш се просмука в плътта й. Малкият фенер, който бяха свалили от каретата, освети грейналото й от благодарност лице.
— По-добре ли си? — попита я той.
— Да. Ще се оправя. Благодаря ти.
— За мен е удоволствие — отвърна той, но задържа още миг ръката й в своята.
И последните стъпала, водещи от улицата към тунела, останаха зад гърба им. Обгърна ги непрогледен мрак. Вътре бе влажно и се носеха странни зловония на мухъл и гниещи дрехи. Алекса потрепери от ужас при мисълта откъде идваше останалата смрад. Жул й бе казал, че от доста време вече не използват тази част на кариерата. Така че тук можеха да попаднат или на съсухрени трупове, или на голи скелети. Когато завиха зад един ъгъл на тунела и фенерът хвърли зловещи отблясъци върху стената, тя сама се увери в думите му. Пред тях изникнаха две отвратителни купчини. На една страна стояха натрупани един върху друг обезглавени скелети, а на другата бяха черепите. Черните им дупки наместо очи се взираха зловещо в нея и Алекса застина на място. Стомахът й се сви конвулсивно и едва не повърна.
— Мили Боже! — промълви тя и пръстите й се впиха в дланта на Жул.
— Успокой се, скъпа. Те са безобидни.
— З-знам. Съжалявам. Просто… — тя едва потисна отвращението си.
— Няма нужда да ми обясняваш. Аз самият не съм безчувствен. Не мисля, че един нормален човек би свикнал с подобна гледка. Опитай се да гледаш само в краката си. Хайде! Трябва да побързаме.