— Деймиън? — гласът й потрепери и тя коленичи до него. — Деймиън, любов моя, аз съм. — Алекса.
Думите й прозвучаха тихо, успокояващо и тя приглади влажните му къдрици. Когато пръстите й докоснаха челото му, той потрепна, поизправи се и бавно надигна глава. Измъченият му вид предизвика в нея усещане за болка и събуди любовта й с непозната сила.
— Алекса? — той повтори името й и в гласа му прозвучаха страдание и умора. Главата му се замая и отново изгуби съзнание. Опита се да отвори очи, но всичко около него бе размазано и се люлееше. Секундите бяха станали мъчително дълги и отмерваха времето по-бавно и от сърцето му. Затова сигурно му се причу, че тя изрече името му. Хладни пръсти го погалиха по бузата.
— Да, скъпи. Аз съм тук, до теб. Дойдох да те измъкна.
Той се опита да навлажни устни и да проумее думите. Нещо сякаш му подсказваше, че ако отвори очи ще се сблъска с познатия кошмар. Той измърмори нещо и долови нечий тих отговор. После усети как въжетата около гърдите му се опънаха и осъзна, че някой се опитваше да ги пререже. Острието блесна на светлината и започна бързо да се движи напред-назад. Първото въже се скъса и той се отпусна напред. За малко щеше да падне, но една нежна ръка го хвана за раменете и след това го изправи назад.
— Всичко е наред, скъпи — проплака жената. — Щом се махнем оттук, ще се оправиш.
— Алекса…?
Думата се изтръгна от гърдите му с въздишка, но той все още не можеше да повярва. Този път отвори очи и лицето й се появи пред него — рубинени устни, тъмночервена коса и най-красивите очи на света.
— Ти… се… върна — рече той, но умът му отказваше да приеме, че тя наистина бе до него.
Тя прехапа треперещите си устни.
— Мили Боже, да не си помислил, че ще те изоставя?
— Сен… Оуен. Ти замина със… Сен Оуен.
Деймиън се почувства като глупак. Алекса не можеше да бъде тук. Той говореше на някакво привидение. Погледна към купчината зловещи трупове, към отсечените черепи и обезглавените тела. Нищо чудно, че губеше разсъдъка си, след като го бяха запратили в недрата на ада.
— Не, любов моя — успокои го гласът, докато ножът продължаваше неуморно да реже въжето около краката му. — Не заминах с Жул. Никога не бих те оставила.
— Алекса… — Името й само излизаше от устните му, а очите му не можеха да се откъснат от видението, което бе досущ като нея. Сърцето му се късаше от болка. Той си спомни за онази нощ, когато бе дошла в странноприемницата, за чувствата й към него и как я бе наранил. Това още повече засили болката и той се прокле за всичко, което й бе причинил.
— Не се притеснявай — каза нежният глас. Ножът продължаваше да се движи, а прекрасното видение сякаш витаеше в зловещата светлина на фенера. — Деймиън, чуваш ли ме? — Тя хвана брадичката му и го накара да я погледне.
Той кимна, смаян, че всичко изглеждаше толкова истинско.
— Деймиън, обичам те.
При тези думи дъхът му спря. Той се втренчи в нея, в прекрасните й зелени очи и му се прииска да се сгуши в прегръдката й. Малцина му бяха казвали подобни думи, още по-малко бяха онези, които наистина го обичаха.
— Чу ли ме? — повтори гласът и го разтърси за рамото. Следващите думи прозвучаха на пресекулки. — Казах… че… те обичам.
Горещи сълзи се появиха в очите му. Опита се да ги преглътне, но те се спуснаха по изпитите му скули на големи капки.
— Кажи го отново! — промълви той. — Кажи го още веднъж, преди да си тръгнеш!
— Няма да си тръгна! Не и без теб. Обичам те! — изхлипа тя. — Господи, как боли. Имам чувството, че ще умра. За Бога, Деймиън, кажи, че разбираш думите ми.
Видението се приближи към него и той го съзря по-ясно. Различи напрегнатите й черти и прочете страх в очите й. Тя го обичаше. Тя не бе избягала с Жул.
— Ти не замина — прошепна той. — Не ме остави.
— Сега двамата ще се махнем оттук — каза тя и преряза последното въже. — Дявол да го вземе, двамата ще си тръгнем заедно оттук.
Алекса го разтърси, но той все още не бе в съзнание да се изправи.
— По-добре върви… със Сен Оуен — каза Деймиън на видението. — Аз… не те заслужавам. Аз само те наранявам. Дори вече не знам кой съм.
Не искаше да каже това. Дори не разбра откъде дойдоха тези думи, но знаеше, че са верни. Твърде много лъжи. Твърде много игри. Твърде много години измама. И в крайна сметка бе измамил самия себе си. Никой друг.
Нежната ръка отново докосна бузата му.
— Знам кой си — рече видението. — Ти си въплъщение на всички роли, които си играл. Ти си всичко онова, което търсех у един мъж, и те обичам точно такъв.
Деймиън видя разплаканото й лице и любовта, отразена в сълзите й. Болката в сърцето му понамаля и едва сега съзнанието му започна да се прояснява. Стаята се завъртя за последен път и изведнъж всичко дойде на мястото си. Бученето в ушите му спря. Времето и сърцето му възвърнаха нормалния си ритъм.