— Алекса… — прошепна той изненадан, че видението се бе превърнало в реалност. — Мили Боже, какво правиш тук?
Тя обхвана с ръце лицето му и нежно целуна подутите му устни.
— Няма време за обяснения. Трябва да се махаме оттук.
Тя пъхна ръка под мишницата му и като го придържаше му помогна да се изправи.
— Не биваше да идваш. Трябваше да заминеш със Сен Оуен. Трябваше…
— Много неща трябваше да направя, но това бе най-важното. А сега е време да тръгваме.
Деймиън бавно започваше да се ориентира. Двамата тръгнаха обратно към тунела. Той се облегна на Алекса и докато стигнат поста на първия пазач, вече стъпваше по-уверено. Тя взе лампата от една дървена маса и продължиха нататък. Когато достигнаха разклонението на тунела, Алекса спря.
— Жул дойде с мен. Той бе разбрал, че са те довели тук и знаеше как да се промъкнем. Той се погрижи за двамата пазачи. — Алекса се огледа, но наоколо нямаше никой. — Мили Боже, сигурно е станало нещо. Той трябваше да ни чака тук.
Деймиън пристъпи настрани и с неохота я пусна.
— Придържай се плътно към сянката.
— Но ти нямаш сили да…
— Щом си тук, всичко е наред.
Той пое лампата и се отдалечи от нея. Препъна се два-три пъти, но постепенно се закрепи на крака. Алекса бе рискувала живота си за него, бе му казала, че го обича, а и той добре знаеше какви силни чувства изпитва към нея.
Някой изстена в мрака. Тя се закова на място и напрегна слуха си. Последва още един тих стон. И двамата тръгнаха нататък.
— Насам — извика тихо той, докато се взираше в мъжа, скрит в сянката. Сен Оуен лежеше неподвижно сред локва кръв. Острие на нож проблесна в тъмнината. На няколко крачки от него сержант Пикерел лежеше проснат по очи на земята, а дебелият му врат бе неестествено извит. Деймиън долови шумоленето на рокля и в същия миг Алекса коленичи до него.
— О, не, Жул!
Щом чу името си, мъжът бавно отвори очи и като ги видя, се усмихна.
— Е… скъпа… все пак имаше смисъл. Ти намери… твоя мъж… и сега трябва да вървите.
Алекса прехапа устни.
— Жул…
Деймиън долови болката в гласа й, когато тя хвана мъжа за ръката. Преди време това би предизвикало у него ревност, но сега изпитваше само съжаление, че жена му губеше един верен приятел. Сен Оуен стисна ръката й.
— Прави… каквото ти казвам, скъпа. Отведи съпруга си оттук и се опитайте да напуснете страната.
— Не мога да те оставя, Жул. Деймиън, кажи му, че без него не тръгваме никъде!
А това бе най-разумното, което трябваше да направят. И той, и Сен Оуен го съзнаваха. Всяка минута беше ценна. Всяка пропиляна секунда можеше да струва живота им. Достатъчен бе само един поглед към изтерзаното й лице, за да реши, че по-скоро би умрял, отколкото отново да я разочарова.
— Няма да се отървеш така лесно, Сен Оуен. По дяволите, и тримата ще се измъкнем оттук.
Деймиън се олюля, а после двамата с Алекса се наведоха.
— Няма… време — продължаваше да упорства французинът, но те не му обръщаха внимание. Успяха да го изправят на крака. Алекса откъсна парче от фустата си и затисна с него раната на гърдите му.
Жул изстена слабо и главата му клюмна. Деймиън прокара ръка под едната му мишница, а Алекса под другата и тримата се затътриха по коридора.
— Вървете вляво — рече настойнически Алекса, когато тунелът отново се разклони. Те вървяха бавно, препъваха се и често трябваше да спират, за да си поемат дъх и да успокоят треперещите си нозе. Когато стигнаха стълбите, Деймиън не можеше да повярва, че наистина го бяха направили.
— Няма да е лесно — рече той запъхтян.
— Можем да го направим — отсече Алекса и той си спомни, че бе казала същото и на Жан-Пол.
Деймиън напрегна всичките си сили, повдигна Сен Оуен и те тръгнаха нагоре по стълбите. Французинът се отпусна на рамото на Алекса и тримата, олюлявайки се, поеха нагоре. Всяко следващо стъпало му струваше нови и още по-силни болки, но му вдъхваше и надежда, че ще успеят.
От тунела зад тях долетяха звуци и той потрепери. Лафон сигурно се бе върнал и бе открил бягството му. Дали полковникът и хората му не бяха вече по петите им? Най-сетне излязоха на улицата. Студеният нощен въздух го освежи. Той си пое дълбоко дъх.
— Каретата е зад ъгъла — каза задъхано Алекса.
Той кимна, събирайки сетни сили за следващото изпитание. Огледа се. Улицата бе пуста, с изключение на една шляеща се котка и един пияница, хъркащ в канавката. Те се приближиха до каретата и Сен Оуен се поизправи.