— Очевидно са ти казали.
— Не. Те се опитваха да ме подведат и да разберат какво знам.
Тя прехапа устни.
— Кога го направихте?
— Онази вечер, когато те извикаха при Моро.
— Къде са сега документите?
— Пратихме ги на север. Жул има лодка, която ще отплава за Англия. Схемите ще бъдат доставени на генерал Уилкокс.
Деймиън кимна.
— И преди бях чувал, че Сен Оуен се противопоставя на политиката на императора, но не съм предполагал, че ще стигне дотам.
— Уилкокс го помолил да ми помогне. Исках да ти кажа, но…
— Но се страхуваше да ми се довериш.
— Да.
— А сега?
— Сега аз… аз осъзнах, че това няма значение. Аз те обичам. Не ме интересува какво и защо си го направил. Не ме интересува в какво вярваш. Ако това, което ми каза край Сена, е истина, ако изпитваш и една десета от любовта, която аз чувствам към теб, няма значение къде отиваме. Стига да сме заедно.
Той я прегърна и зарови лице в косата й. Алекса усещаше разтуптяното му сърце.
— Истина е — прошепна Деймиън. — Всяка дума е вярна. Обичам те, Алекса. Повече от всичко, повече от живота. Обичам те.
Душата й преливаше от радост. Тя обгърна с ръце врата му и го притисна към себе си. Единствено загрижеността й за счупените му ребра я накара да го пусне. Тя понечи да каже нещо, но в този момент влезе старицата.
— Мосю Сен Оуен пита за вас. Елате с мен горе.
Тревогата отново я връхлетя. Мили Боже, той бе толкова мил и верен приятел.
— Е, поне е в съзнание — рече Деймиън. — Това е добър знак.
Алекса хвана ръката му и двамата тръгнаха нагоре. Лицето му се изкривяваше от болка при всяко следващо стъпало, но най-сетне се изкачиха на площадката.
— Насам, мосю.
Старицата ги поведе по коридора към една просторна стая с копринени пердета и гравирани тавани.
— Жул…
Алекса се затича и коленичи до него. Лицето му бе мъртвешки бледо, а устните му — присвити от болка. Тя вдигна очи към Бернар.
— Да не би…
— Той ще оживее, ама не заради безразсъдството си. Господи, той наистина е късметлия.
— Ще може ли да пътува? Не може да остане тук. Ще го търсят. Ще трябва да напусне града.
— Аз ще се погрижа, — каза Бернар — както и за вас.
Тя отново погледна Жул и видя, че той бе отворил очи.
— О, Жул! Съжалявам.
— Не бива… скъпа. Ако не бяхте ти и майорът… щях да съм мъртъв.
— Жул, трябва да се махнем оттук. Със сигурност ще разберат, че и ти си замесен. О, Боже! Ти загуби всичко.
Устните му се извиха в усмивка.
— Аз съм човек на морето… помниш ли? Има хиляди пристанища, където мога да се подслоня. А парите… не са проблем.
— Жул, как да ти се отплатя?
— Само с една от твоите вълшебни усмивки, скъпа… — Той погледна към Деймиън с усилие. — Вие… сте голям късметлия… майор Фелън. — После кимна към Алекса. — Вашата прекрасна съпруга… много ви обича.
Деймиън спокойно посрещна изпитателния му поглед.
— Не повече, отколкото аз я обичам.
Жул продължи да се взира в него.
— Щом е така… надявам се да се вслушате в съвета ми.
— А именно?
— Да тръгнете на север. Бернар ще ви изведе извън града. Имам кораби в Хавър. Един от тях скоро тръгва за Америка. Бил съм там. Красива земя… с много възможности. Там миналото на човека няма значение. Ще ви заема малко пари… докато се настаните…
Деймиън го прекъсна.
— Вие сте добър човек, Сен Оуен. Надявам се един ден и аз да стана ваш приятел, като Алекса. Що се отнася до другото, като посока север е добре. Само че корабът, който ще вземем, ще ни свали на някое неутрално пристанище. Оттам ще можем да се приберем в Англия. Трябва да върна жена си у дома.
Алекса се изправи. Сърцето й бе раздвоено.
— Не, Деймиън. Няма да се върна без теб.
Деймиън се усмихна.
— Някой ден, любов моя, ще се научиш да ми вярваш. Заедно ще се приберем у дома — в замъка „Фелън“. Всичко, което ти казах, е истина, до последната дума.
— Благодаря на Господ.
— На Господ и на Жул — рече той и протегна ръка към русокосия мъж.
Сен Оуен се усмихна.
— Един ден може би ще се срещнем отново. Междувременно… трябва да тръгвате. Бернар ще ви изпрати до края на града. Ако побързате… можете да хванете лодката за Англия — той се обърна към Алекса. — Ще бъде добре… скъпа… да предадеш тези планове лично.
Алекса сякаш попадна във водовъртеж. Преди да разбере, целуна Жул за сбогом, измъкнаха я от стаята и скоро се озова на дъното на една каруца. Малката пътна чанта, която бе взела със себе си, падна до нея, заедно с няколко одеяла и храна. След малко и Деймиън се прехвърли при нея. Покриха ги с едно платнище, а върху него нахвърляха дебел пласт слама. Най-отгоре наместиха няколко блеещи овце. Миризмата от влажната им вълна се процеждаше през платнището.