Бернар се покатери на каруцата и тя бавно се затъркаля по павираните улици.
В това неудобно скривалище Деймиън най-неочаквано заспа. Изтощението и болката бяха взели връх. Сега той бе по-слаб и уязвим от всякога.
Алекса се просълзи, когато усети, че той продължаваше да държи ръката й и устните му бяха застинали върху нея.
Глава двадесет и трета
Деймиън си почиваше на леглото в малката таванска стая в странноприемницата „Двете риби“. Тя се намираше на кея в Хавър и бе с изглед към Сена. Следобедният бриз леко поклащаше мачтите на платноходите и такелажът им подрънкваше като звън на чинели.
Деймиън обожаваше уханието на море. Напомняше му за Фелън, както и за това, че с повече късмет скоро щяха да бъдат у дома.
Нямаше търпение да се прибере. Никога преди не бе искал толкова силно да види Англия. Но и никога не бе имал съпруга, нито бъдеще, за което да мечтае.
Алекса стоеше до прозореца, с поглед зареян в океана. Тя бе по туника и дългата й копринена коса се спускаше свободно назад почти до хълбоците й. Беше се изкъпала, докато той спеше, и сега с тревога надничаше през прозореца и се озърташе за войници, които всеки миг можеха да дойдат и да претърсят странноприемницата.
— Алекса, скъпа, ела при мен — каза тихо Деймиън. Той я наблюдаваше от няколко минути и погледът му бе уловил равномерното повдигане на гърдите й и изкушаващите полюшвания на бедрата й под ефирната тъкан.
Тя го погледна и се усмихна.
— Мислех, че спиш.
— Вече не — рече той и също се усмихна. — Възползвах се от възможността да ти се наслаждавам. Само че искам да не си толкова угрижена — погледът му я накара да се обърне, тя се приближи и той забеляза тъмните кръгове под очите й и леките бръчки, които пресичаха челото й. — Жозеф има опит. Той наблюдава долу входа.
Жозеф бе от хората на Сен Оуен. Той ги бе извел от Париж и благодарение на неговата сръчност и хитрост бяха стигнали безпрепятствено дотук.
— Ако има нещо, той ще ни каже.
Деймиън се надяваше, че думите му ще я поуспокоят. Всъщност той самият доста се тревожеше. Последните три дни бяха преминали в дълго изнурително пътуване през страната. И двамата бяха капнали от умора. Веднага щом се стъмнеше, щяха да напуснат Хавър и да се отправят на север към селцето Етрата, където ги чакаше лодката.
Алекса го докосна.
— Как се чувстваш?
Главата го болеше, а също и ребрата. Цялото му тяло бе покрито с рани и синини, нямаше едно здраво място. Но бе достатъчен и един поглед към големите й зелени очи, сочните й розови устни и очертаните й под блузата зърна, за да изтръпне от желание.
Нежна усмивка грейна на устните му.
— Точно сега се чувствам самотен.
Той погали меката кожа от вътрешната страна на ръката й.
— Защо не дойдеш при мен?
Деймиън лежеше гол под завивките и вече усещаше натиска им върху слабините си.
— Не ми се спи.
— Нито пък на мен — каза той и се усмихна лукаво. Очите й се разшириха от изненада.
— Нали нямаш предвид да… — руменина изби по бузите й. — За Бога, Деймиън, ти си ранен. Ребрата ти не биха издържали на това… напрежение — каза тя и погледна встрани.
Той се изкиска тихичко.
— Няма да е лесно, можеш да си сигурна. Можем поне да се целуваме.
Алекса се поколеба, но само за миг. Наведе се и го целуна. От току-що измитата й коса се разнесе нежно ухание, сякаш заваля дъжд от розови цветчета. Той хвана тила й и я целуна страстно. Плъзна езика си по долната й устна, а после и в ъгълчетата. Тя разтвори бавно уста и той вкуси от сладостта й. Алекса изстена от удоволствие.
— Любов моя, мисля, че си не по-малко самотна от мен.
Той обхвана лицето й с ръце. Отново я целуна, но този път изтегли с устни езика й и започна бавно да го смуче. Ръцете му се спуснаха надолу и обхванаха гърдите й. Пръстите му докоснаха зърната й и започнаха да ги мачкат, докато набъбнаха като пролетни пъпки. После отпусна главата й на леглото и захапа едното.
— Деймиън… — въздъхна тя. Пръстите й рошеха косата му и тялото й се извиваше като дъга.
Скоро туниката се овлажни от неговите целувки, прилепна плътно по тялото й, стана прозрачна и още по-съблазнителна. Той действаше все по-разпалено и когато вдигна ризата над главата й, тя вече стенеше в екстаз.
Деймиън изтръпна при вида на голите й гърди с малките розови ореоли. Той отново впи устни в тях и усети как тялото й се разтресе.
— Не… не можем… — едва промълви тя и леко го отдалечи от себе си. — Натъртените ти ребра не биха…
— Ще измисля начин — прекъсна я той, наведе се, описа с език кръг около едното й зърно и нежно го захапа. — Ако аз остана така, а ти легнеш до мен.