Выбрать главу

— Вие двамата вървете — каза Деймиън. — Аз ще проверя отпред и ще ви настигна през задния вход.

Жозеф се подчини. Хвана Алекса за ръката и уверено я поведе към задното стълбище, което водеше към улицата.

Тя погледна през рамо и извика при вида на четиримата униформени войници, които нахлуха през вратата в долния край на стълбите.

— Тичай към каруцата! — заповяда Жозеф.

Тя погледна нагоре по стълбите, но пред погледа й се изпречи Деймиън, който слизаше стремглаво надолу. Алекса се залепи за стената и той мина покрай нея. Жозеф удари първия войник и той се преви. После го цапна по зъбите и униформеният се строполи на земята. След това Жозеф стовари юмрука си върху носа на втория. Пръски кръв се разлетяха и двамата започнаха да си разменят жестоки удари.

Деймиън слезе точно навреме и цапардоса третия войник. Лицето на онзи се изкриви в страшна гримаса. Той парира удара на четвъртия и отново се обърна към предишния, който извади сабята си със замах.

— Деймиън! — извика Алекса, когато съпругът й вдигна крак и изрита високия войник към стълбите, който се строполи неподвижен.

Деймиън сграбчи сабята му, извърна се и парира убийствения удар на четвъртия пехотинец. Звънът на метал разцепи въздуха.

— Бягай към каруцата! — нареди й Деймиън. — Тръгвай към селото. Ние ще те настигнем.

Тя поклати отрицателно глава.

— По дяволите, прави каквото ти казвам.

Сабите продължаваха да дрънчат по тесния коридор.

Жозеф замахна и юмрукът му свали на земята единия войник, но той бързо се изправи и продължи да се бие. И двамата бяха окървавени. Ризата на Жозеф бе разцепена от гърдите до кръста, а униформата на войника бе изпоцапана и разкъсана от едната страна.

Деймиън продължаваше да се дуелира с войника. Той замахна, но противникът му парира удара и сабята му раздра ръкава на Деймиън. Тънка струйка кръв се спусна по ръката му и Алекса едва сподави вика си.

Съпругът й продължаваше да се бие, но силите му вече го напускаха. Ребрата го боляха непоносимо и той дишаше тежко и забързано. От страх за Алекса той не се предаваше. Деймиън хвърли бърз поглед и видя, че бе излязла. Той се обърна точно навреме, за да види как тя стовари една огромна делва върху главата на пехотинеца. Той изпусна сабята си, олюля се и се строполи в краката на Деймиън.

Жозеф също просна съперника си на земята. Войникът изстена, очите му се затвориха и той не помръдна повече.

Жозеф хвърли една закачлива усмивка към Деймиън и смигна на Алекса.

— Според мен, приятели, време е да тръгваме.

Деймиън не се поколеба нито за миг. Хвана жена си за ръка и я изведе навън. От една страна, той бе вбесен от неподчинението й, а от друга, бе доволен.

— Ах ти, хитра лисичке — прошепна той и я последва в каруцата под платнището. — Кога ще се научиш да ме слушаш, а?

Той нежно я целуна по тила. Тя се бе сгушила в ръцете му и двамата се усмихваха.

Жозеф седна на мястото си и подкара коня.

Алекса и Деймиън мълчаливо слушаха тракането на колелата по неравния път. И двамата бяха напрегнати до краен предел. Той усещаше под дланта си ускореното биене на сърцето й.

Градът гъмжеше от френски войници. Трябваше да стигнат до селцето, откъдето щеше да отплава лодката, но ставаше все по-рисковано да вървят по главния път. Толкова опасности ги дебнеха, но с Алекса до себе си Деймиън бе уверен, че може да се справи с всичко.

Тази вяра сякаш им помогна да се доберат до малкия закътан залив на Етрата без други усложнения. До полунощ оставаха двадесет минути. Ако се бяха забавили само с двадесет минути, щеше вече да бъде късно.

— Успяхме — промълви Алекса, те стояха на брега пред малката платноходка, която щеше да ги отведе в Англия. — Не мога да повярвам.

Деймиън се наведе и я целуна.

— Хайде да си вървим у дома.

Тя се сбогува с Жозеф със сълзи на очи. Той се усмихна закачливо и докосна шапката си. Деймиън му стисна ръката и след това помогна на жена си да се качи в лодката.

На брега имаше още трима души. Те й подадоха плановете и Алекса ги притисна към гърдите си. Мъжете избутаха лодката във водата, скочиха вътре и хванаха греблата. Водата шумно се разбиваше в корпуса, преди да преминат прибоя и да навлязат в открито море.

До сутринта щяха да си бъдат у дома. Деймиън обхвана кръста й с ръка и тя се отпусна на рамото му.

— Вие сте истинско съкровище, лейди Фелън — прошепна той в ухото й. — Обещавам да ви пазя цял живот.

Тя се извърна към него и в очите й блеснаха сълзи.

— Обичам те — промълви Алекса.

Той я целуна едновременно нежно и покровителствено. Сега тя му принадлежеше и никога нямаше да й позволи да си тръгне.