Това беше самата истина.
Лорд Фелън се протегна през масата и напълни чашката, която незнайно как бе пресъхнала.
— Желая те, Алекса. Не мога да го отрека. За момента обаче ми стига, че си тук.
Скрити под масата, ръцете й трепереха. Тя тайно бе копняла да срещне истинския мъж и графът беше точно такъв. Въпросът бе дали тя бе истинска жена, или все още момиче.
В дъното на конюшнята Барни Дилард извади от джоба си малкия часовник, който лейди Джейн му бе дала, и го погледна.
Полунощ! Света Богородице, момичето беше вътре от часове. Досега трябваше да е излязла. Отдавна трябваше да са на път за Лондон. Конете пръхтяха и ровеха с копита земята, по-неспокойни от самия него.
Какво, по дяволите, правеше вътре? Мили Боже, лейди Джейн щеше да побеснее. На тръгване му бе дала часовника и той забеляза, че красивото й лице бе засенчено от тревога за приятелката й. Тя му бе заръчала, ако госпожица Гарик не излезе от странноприемницата до полунощ, да разпрегне единия кон и да тръгне светкавично към „Стоунлей“. Там трябваше да намери виконта и да му каже, че сестра му бе в опасност. Барни трябваше да доведе негово благородие колкото може по-бързо. Без да му казва господарката, той разбра, че трябваше да си държи устата затворена за всичко останало.
Нейно благородие не бе казала нищо повече, а и не му влизаше в работата да пита. Трябваше да изпълни всичко и той почти се бе успокоил, че му се вижда краят.
Сега обаче Барни бе решил да действа. Освободи единия жребец от впряга и се метна на гърба му. След миг той вече препускаше надолу по пътя. Алената му ливрея се вееше зад гърба му и копитата трополяха по земята. Скоро щеше да е в Стоунлей. Ако виконтът имаше още един такъв добър кон, двамата бързо щяха да се върнат.
„Какво ли ще стане после?“ — чудеше се Барни.
Деймиън напълни отново високата й кристална чаша и се заслуша в смеха й — звънлив, леко дрезгав, но най-съблазнителния, който някога бе чувал.
Вечерта премина точно както й бе обещал — разговаряха за книги, любими и на двамата, за пиеси, които и двамата бяха гледали, за Наполеон и за последните новини от войната. И двамата внимателно подбираха темите. Поговориха накратко за нейното семейство, а за неговото той само бегло спомена. Алекса се чувстваше спокойна, играта на въпроси и отговори й доставяше удоволствие. Харесваше й да го дразни, но щом усетеше надигащата се вълна, млъкваше.
Привидно любезните им думи и скучните теми не можеха да скрият взаимното им влечение. Нито за миг той не спираше да си я представя в леглото си.
Те приключиха с вечерята — морски език със сметана и лук, последван от яйчен крем и захаросани плодове. Алекса погледна към часовника над камината.
— Боже мой, как лети времето! — възкликна тя с усмивка и Деймиън отново усети сладостта на тези сочни, леко нацупени устни с цвят на роза.
Без да продума, той се изправи и й помогна да стане. Помисли си, че въпреки късния час всичко се движеше по план. Той бе изчислил всичко до последната минута. До този момент нещата се подреждаха добре, но истинското изпитание предстоеше.
Когато Алекса се изправи, той се наведе и я целуна по рамото — кожата й беше мека и сладка като сметана.
— Не искам да си тръгваш — прошепна й той. Това беше самата истина.
Обърна я с лице към себе си и я дари с нежна целувка, която тя без колебание прие. Устните й бяха сочни и сладки като праскова, а дъхът й бе с привкус на шери. Трябваше да събере цялата си воля, за да укроти желанието, което кипеше в него. Искаше да я целува страстно, докато, вкопчена в него, тя започнеше да го моли да не спира. Алекса обаче се отдръпна и не му даде тази възможност.
— Късно е и трябва да вървя.
Той отново целуна треперещите й устни и тя се вкопчи за реверите му. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, обхванаха изящните й, женствени форми и, я притиснаха към него. Плоският й стегнат корем се долепи до слабините му и той се възбуди още по-силно.
Когато промуши езика си между устните й, желанието напълно го завладя, защото разбра, че и тя копнееше по него.
Алекса с мъка се отскубна от прегръдката му. Дишаше тежко, а очите й бяха заслепени от страст. Тя отстъпи към вратата, сякаш всеки момент щеше да хукне навън.
— Не си отивай! — каза Деймиън и я спря до една масичка пред канапето.
Трепкащият пламък на свещта осветяваше нежните черти на лицето й, извитите й бакърени вежди и зелените й като пролетни листа очи.
Цяла вечер тялото му преливаше от желание по нея и кръвта му бушуваше. Цяла вечер бе чакал този момент, твърдо решен да спечели играта.