Оправданието прозвуча доста неубедително на всички. Актрисата разтегли начервените си устни в разбираща усмивка, а баронът съмнително повдигна вежди. На сутринта всеки клюкар в Лондон щеше да знае за срещата на Алекса Гарик с небезизвестния лорд Фелън в „Раковината“. Тя щеше да бъде компрометирана. Точно както го бе планирал в началото.
— Хайде да вървим — рече Деймиън и я тласна малко грубо. Той усети, че цялата трепереше, и се изпълни с угризения. После си помисли, че може би това бе някакво възмездие. Съдбата сама я наказваше за смъртта на Питър.
Алекса кимна неуверено. Той чувстваше, че тя бе на ръба да рухне, още една капка и чашата щеше да прелее. Всяка друга жена отдавна щеше да е изпаднала в истерия. В действителност той се възхищаваше на хладнокръвието й след всичко, което бе преживяла.
Тя се олюля и Деймиън я хвана по-здраво през кръста. И двамата кимнаха за сбогом към Бийчкрофт и бързо се отправиха към вратата, а после надолу по алеята към конюшнята. Почти бяха стигнали каретата, когато до ушите им достигна далечното трополене на подкови. Конят препускаше към тях с пълна сила и копитата му разбиваха калния път. Те се загледаха по посока на шума и видяха един самотен ездач с развяваща се дреха, който се носеше с бясна скорост.
Пред сводестия вход на странноприемницата той дръпна юздите и огромният червен кон заби копита. Животното още не се бе укротило, когато ездачът беше вече на земята. Деймиън забеляза, че той бе едър мъж, с широки гърди и здрави рамене. Ездачът бързо тръгна към къщата, но щом ги съзря, се насочи към тях.
— Рейни… — едва простена Алекса.
С приближаването на мъжа Деймиън възвърна самообладанието си.
— Алекс! — обърна се той галено към сестра си. — Какво, за Бога, става тук?
Тя се разплака. Мили Боже, излизаше, че през цялата нощ бе плакала. Точно това не искаше, но не можеше да спре сълзите си.
— О, Рейни!… — успя да промълви тя. Пристъпи към него и той я сграбчи в обятията си.
— Добре ли си? Кажи ми какво се случи?
— Да, да… добре съм. К-к-как ме откри? Как разбра, че съм тук?
— Лейди Джейн поръчала на кочияша да ме повика, защото се притеснила за теб. Всеки момент ще дойде и той — каза Рейни и отново я прегърна. — А сега ми кажи какво все пак става тук?
— Ами… нищо… Всъщност лорд Бийчкрофт е тук. Той ме видя с лорд Фелън… О, Рейни какво да правя?… — При тези думи Алекса усети как тялото на брат й се стегна.
Преди няколко седмици, когато за пръв път бе споменала това име, Рейни й бе забранил да говори за него.
Той се отдръпна от сестра си и премести втренчения си поглед върху графа.
— Доколкото разбирам, вие сте опозорили сестра ми.
В очите на Деймиън се четеше свирепа злоба. Крайчецът на устата му леко потрепна.
— Изглежда, е точно така.
Рейни замахна и го удари с такава сила, че друг на негово място би паднал на земята. Деймиън отскочи назад, но все пак понесе удара. Той се изправи, за да посрещне атаката. Черният му бретон бе паднал над очите, а долната му устна кървеше.
— Ще те убия — заплаши Рейни. — Ще те убия с тези две ръце и ще се наслаждавам на всеки един миг.
— Не! — извика Алекса и се стрелна между двамата. Вътрешно цялата трепереше, но тялото й беше вкочанено. „Мили Боже, няма ли да свърши този кошмар?“ — Рейни, недей!
Брат й откъсна поглед от графа и процеди:
— Веднъж и ти да си права, сестричке. Една дама не бива да става свидетел на подобни неща.
Лорд Фелън изтри разкървавената си устна и после напъха кърпичката в джоба на фрака си.
— Утре призори ще ви очаквам заедно с вашия секундант! В Зеления парк. Изборът на оръжие е ваш, разбира се.
— О, Боже! — възкликна Алекса.
— Както желаете — отвърна графът. — Предпочитам револверите. Разчитайте на моята точност.
— Да не сте се побъркали?!
Алекса се обърна към непреклонния си брат:
— Рейни, не трябва да го правиш. Лорд Фелън е убил трима души досега и същото може да се случи и на теб.
— Благодаря ти за доверието, сестричке.
Пребледняла от ужас, тя не му обърна внимание.
— Лорд Фелън, брат ми служи в армията и е първокласен стрелец. Вие поне трябва да имате инстинкт за самосъхранение. Не разбирате ли, че ако приемете, можете да свършите в гроба?
Той добре разбираше това. Бе чувал за славата на Стоунлей и знаеше, че не е преувеличена. Също така добре осъзнаваше и своите способности. Утре сутринта един от тях щеше да умре.
Деймиън сведе поглед към девойката. Качулката й бе паднала назад и гъстата й червеникава коса блестеше на лунната светлина. Въпреки влажните следи по бузите тя бе прекрасна. Той си я представи гола и отново почувства изгарящата тръпка в слабините.