Тя се отправи към него с походка на млада благородничка, тръгнала към гилотината.
— Твърдо решен ли си да приемеш дуела? — попита го тя.
— Разбира се. Този там те опозори. Какво, по дяволите, очакваш да направя?
— Да помислиш за Джоселин и Андрю.
— Разбира се, че мисля за тях. Бих защитил и тяхната чест точно както твоята.
О, мъже! Никога нямаше да ги разбере. Тя въздъхна и се облегна на рамото му.
— Има и друг начин да се справим с положението. И двамата го знаем. Лорд Фелън ми направи официално предложение. Той казва, че ме обича, а аз… е, аз също съм влюбена в него.
— За Бога, Алекс! Той е невъзпитан… Прелъстил е половината Лондон. Бил е обвинен в контрабанда. Чувал съм дори, че бил шпионин.
— Лейди Джейн твърди, че не е чак толкова лош. Освен това подобни приказки съм чувала и за теб. — Рейни понечи да отвори уста, но тя го сряза. — Както и да е, това няма значение. Важното е, че лорд Фелън ме обича, както и аз него. Като оставим настрана всичко друго… аз… аз може би нося неговия наследник.
Рейни изруга силно.
— Мислех, че… надявах се, че…
Алекса се изчерви и Деймиън за първи път се почувства виновен.
— Добре, Алекс. Можеш да се омъжиш за него, щом наистина го желаеш. Винаги съм искал да имаш щастлив брак.
Суровите му кафяви очи се извърнаха към Фелън и се заковаха на лицето му.
— Що се отнася до вас, бъдете сигурен, че ще следя за благосъстоянието на сестра ми. Ако й се случи нещо, ще си имате работа лично с мен.
Деймиън кимна в знак на съгласие.
— Ясно ми е. А колкото до сватбата, три дни ще са достатъчни, за да се подготвим.
Виконтът погледна към сестра си, която бе пребледня като платно.
— Енорийската църква в Хампстед Хийт, следващата събота. Викарият е стар приятел на семейството ни. Това ще улесни церемонията.
Деймиън се приближи към Алекса и взе ръката й. Тя трепереше като есенен лист. За първи път той осъзна колко важна стъпка предприемаше и от какво я лишаваше.
— Всичко е наред, Алекса — утеши я той. — Всичко ще бъде добре — наведе се и целуна ръката й, като се престори, че не забелязва колко е нервна.
В този миг единствено Питър и желанието за възмездие бяха от значение. Имаше възможност да отмъсти за брат си и не смяташе да се отказва. Той се опита да не мисли за изпълнените й с ужас очи и за треперещите й ръце.
Глава пета
Сватбеният ден дойде. Мрачен и сив, той бе в пълен унисон с тягостното настроение на Алекса. На път за църквата тя бе мълчалива и замислена. Елегантната черна карета на брат й се носеше през мъглата, която се спускаше над околността. Семейният герб на Стоунлей — мечка и змия — проблясваше на вратата на каретата. Облечена в бледосиня копринена рокля с висока талия, тя седеше като на тръни на кадифената седалка до Джо, която не спираше да стиска ръката й.
— Ако го обичаш, всичко ще се оправи — успокои я Джоселин поне за десети път.
Твърдата й убеденост идваше от опита, който тя и Рейни бяха натрупали в преодоляване на трудностите по пътя към семейното щастие. Откакто бяха женени, те се обичаха лудо, имаха син на една година и се надяваха на още деца. Джо вярваше, че щом те с Рейни се бяха справили, и Алекса щеше да успее.
Джоселин естествено не познаваше графа така, както бъдещата му съпруга. Не знаеше колко суров и жесток бе той, опасен и брутален. Още при първата им среща именно тази опасност бе привлякла Алекса, както нощната пеперуда се стреми към смъртоносния пламък. Точно тази тъмна част от характера му тя намираше за изключително интересна. От самото начало искаше да я изследва по-подробно, да проникне в глъбините й и да открие човека, който се таеше там. Онзи неуловим мъж, който я зовеше и който може би изобщо не съществуваше.
Тя бе зърнала тази загадъчност на някой прием в скритите му погледи към нея, беше я забелязала и в отношението му към околните. Той никога не унижаваше слугите, не бе капризен, нито злословеше за другите.
Алекса бе усетила това тайнствено излъчване, когато я бе докоснал, за да закопчае роклята й и когато я водеше надолу по стълбите. То изпълни и целувката им в онази лунна нощ и в онзи кратък миг в странноприемницата, когато бе забравил яда си. Тази едва уловима искра блесна в очите му и когато се сблъскаха с лорд Бийчкрофт и Деймиън се притесни, че са ги разкрили.
А може би всичко това бе само в нейното въображение.
Алекса се загледа през прозореца на каретата. Пътят беше мокър и колелата хвърляха буци черна кал. Отстрани тревата бе подгизнала и само гъските, които се клатеха покрай алеята, изглеждаха доволни.
Тя впери поглед напред, като търсеше с очи там, отвъд буковете и чинарите, завоя, зад който беше малкият бял параклис. Брат й ги очакваше там и Алекса изтръпна при мисълта, че той бе сам с графа.