Тя си спомни за Рейни и за мрачното му настроение през последните три дни. Все още можеха да отменят сватбата. Тя можеше да му признае всичко, или поне част от терзанията си. Можеше да му каже, че все още е девствена и че се е съгласила на брака само за да не пострада той. Тя щеше да го помоли да не предизвиква лорд Фелън на дуел. Джоселин щеше да й помогне. Рейни може би щеше да се съгласи. Тя обаче познаваше твърде добре буйния му нрав и по-вероятно бе той да не приеме предложението й.
Тя потреперя при мисълта за това, което я очакваше, но все пак се бе примирила. Пътят, който бе избрала, сякаш бе предначертан и въпреки че можеше да умре като малката нощна пеперуда, тя продължаваше да лети към пламъка.
— Пристигнахме, Алекса — прошепна Джо и я изтръгна от мислите й. — Успокой се, мила. Помисли — ако не изпитваше нещо към него, не би стигнала дотук. Довери се на инстинкта си и няма да сбъркаш.
Думите прозвучаха убедително и за момент й вдъхнаха кураж. В следващия миг обаче се сети за подлата игра на графа, която той бе на път да спечели, и стомахът й се сви на топка.
Деймиън стоеше до вратата на малкия, обрасъл с бръшлян параклис зад старата дървена църква. Не бе влизал в Божи храм от години — от смъртта на баща си. Тогава бе на девет, объркано самотно момче, което се опитваше да бъде смело и да преодолее инстинкта да се държи за полите на майка си. След това изпрати ковчега до замъка, до гроба на хълма, гледащ към морето. Баща му обичаше тази гледка. При мисълта за това той се окуражи.
Там, до гроба, вятърът рошеше косата му и той стискаше очи, защото не трябваше да плаче. Сега той бе мъжът в семейството. Хвърли шепа пръст върху ковчега и последва майка си обратно в замъка. Искаше му се да я успокои, като се надяваше и тя да го утеши.
Вместо това той се почувства страшно самотен. На следващия ден тя си събра багажа, взе си бързо довиждане и замина с каретата за Лондон. Трябвало да си купи черни дрехи, трябвало да се махне за малко от замъка и от спомените за баща им.
Това бе първото й безкрайно пътуване и тогава Деймиън разбра, че тя изобщо не се интересуваше от тях. Спомни си този повратен миг в живота му и сега, докато се взираше в олтара на малката енорийска църква, разбра, че му предстои още един.
Той се намръщи при мисълта, че се жени, независимо по какви причини. В живота му нямаше място за жена. Какво щеше да прави, ако имаха деца? Както и да се опитваше да го избегне, връзката им неминуемо щеше да се увенчае с поколение. Що за баща щеше да бъде той? Със сигурност нямаше да е като собствения си — отдаден изцяло на семейството. Деймиън никога нямаше да забрави тези първи девет години от детството си, когато баща му беше още жив.
Той обгърна с поглед параклиса — блещукащите свещи, бялата дантелена покривка на олтара и златния потир, поставен до разтворената Библия. Отвън достигаше гласът на малкия плешив викарий, който разговаряше с широкоплещестия виконт Стоунлей. Малко преди това виконтът се бе приближил към Деймиън и бе повторил заплахата си.
— Внимавайте! Или ще се грижите за нея, или Англия ще ви се стори тясна?
Графът си спомни за Алекса и за обещанията, които щеше да даде. Мястото му изобщо не беше тук. Още в началото трябваше да отмени сватбата и да поеме риска за дуел, отдавна трябваше да избяга от Алекса Гарик и от целия този абсурд.
Вместо това сега изтръпваше при мисълта, че тя всеки момент щеше да влезе през вратата. Беше нервен. Не знаеше къде да сложи ръцете си. Изчетка реверите на тъмносиния си фрак, затегна вратовръзката си и опъна маншетите на бялата си риза.
Може би тя нямаше да дойде.
Тази мисъл го направи още по-неспокоен. Когато все пак Алекса влезе, вместо притеснение, както бе очаквал, Деймиън усети облекчение. Тази странна смесица от чувства, които тя събуждаше у него, го тормозеше. Вбеси се, че за момент се бе почувствал като онова изоставено деветгодишно хлапе. Това го накара да се стегне и лицето му стана безизразно. Колебанието отстъпи място на равнодушието.
— Добро утро, скъпа — рече той с усмивка, докато се приближаваше към нея. Тя стоеше уплашена на прага. — Изглеждаш великолепно, както винаги.
Това бе самата истина. Въпреки бледите си бузи, тя бе по-красива от всякога.
— Благодаря — отвърна Алекса неуверено.
— Времето напредна и си помислих, че може би си се отказала.
— Защо да го правя? — учудено попита тя с престорена лекота.
Крайчецът на устната му трепна.
— Защо наистина? — каза той и се обърна към викария. — Хайде да свършваме. Доста път ни чака, ако искаме да стигнем до замъка за два дни.