Като изключим съпругата на викария, Рейни и Джоселин, параклисът беше празен.
— Замъка ли? — повтори неволно Алекса и сянка премина през лицето й. — Да не искаш да кажеш, че още днес ще тръгнем за крайбрежието?
— Мисля, че точно това казах. Имам важни задължения, които твърде дълго пренебрегвах. Ще тръгнем веднага щом ни венчаят.
— Но… но аз мислех, че ще се върнем в „Стоунлей“ поне за ден-два. Багажът ми още не е готов.
Той се вгледа в нежните й зелени очи, които издаваха отчаяние. Толкова ли много го мразеше? Деймиън се вбеси и потисна всяка нотка на съжаление в себе си.
— Снаха ти може да ти стегне една чанта и да я изпрати в странноприемницата, където ще бъдем тази вечер.
— Но…
— Първата брачна нощ ще дойде, Алекса. Не се съмнявай в това. Дали ще е довечера, или след седмица няма абсолютно никакво значение.
Тя извърна глава настрани, но не можа да скрие сълзите си от него. Той усети познатата тръпка в слабините си.
— Хайде да приключваме с това — рече той сърдито, но щом взе ръката й, нежно я сложи върху своята.
Алекса бе объркана. Графът се държеше доста грубо и надменно, когато трябваше да изпитва удовлетворение и самодоволство. В крайна сметка бе спечелил. Скоро щеше да управлява парите й и щеше да я принуди да сподели леглото му.
Никога нямаше да го разбере, никога нямаше да проумее какво чувстваше той, какво мислеше. „Как ли щеше да се държи тази вечер?“ — чудеше се тя.
Тревогата не я напусна нито когато Деймиън я поведе към олтара, нито по-късно, когато прозвучаха словата на викария и той ги обяви за мъж и жена. Ниският параклис сякаш потъна в сива мъгла, а раменете й като че ли се превиха под тежестта на бледосинята й рокля.
С крайчеца на окото си Алекса мерна строгото изражение на Рейни и Джоселин, която се опитваше да се усмихне през сълзи. Една от свещите на олтара зад гърба на отчето проблесна, пламъкът изпращя за миг и угасна.
Алекса събра цялата си воля и смелост, за да повтори с треперещ глас клетвата и след това изслуша графа, който я изрече изненадващо отчетливо и ясно. Когато свършиха, той повдигна късия тюлен воал, който покриваше червеникавата й коса, притегли я към себе си и я целуна.
Тя очакваше само да докосне устните й сдържано, дори студено, но получи една страстна, изгаряща целувка и бузите й отново пламнаха. Искаше да го удари по ухиленото му красиво лице, да се обърне и да избяга от църквата. Искаше пак да я целуне.
Чертите му възвърнаха предишната си острота и тя се зачуди какви ли мисли таеше.
— Приеми нашите най-искрени пожелания, Алекса — каза Джо и нежно я прегърна.
След това изтри сълзите си. Тя бе непоправима оптимистка.
— Да… знаеш, че ти пожелавам всичко най-добро — добави Рейни.
Алекса се усмихна с усилие.
— Благодаря ви.
Викарият и съпругата му също й честитиха. Подписаха необходимите документи и скоро бяха готови да тръгнат.
— Ще се видим у нас — рече Рейни и властно хвана Джо през кръста.
Алекса вдигна очи към графа.
— Опасявам се, че… лорд Фелън иска да тръгнем веднага.
— Моля?! — възкликна брат й възмутено.
— Не може така. Ние организирахме малък прием. Ще дойдат лейди Джейн и дукът, както и някои най-близки приятелки на Алекса — каза Джоселин и тъмните й очи се взряха в графа. — Моля ви, лорд Фелън! Жената веднъж се омъжва.
Деймиън се изкашля. Алекса очакваше да чуе отказа му.
— Така или иначе ще трябва да хапнем някъде. След като ще тръгнем следобед, не виждам никакви пречки да останем за малко.
Алекса го погледна в очите, но те останаха непроницаеми.
Джо направо грейна. Капитулацията на графа бе добра поличба за бъдещето им.
— Благодаря ви, уважаеми.
В действителност те се забавиха повече, отколкото Алекса можеше да предположи. Имаха да отворят много подаръци, близо двадесет души се събраха на богат обяд, а накрая дори изслушаха изпълнението на лондонски музикант, който свири на пиано в западния салон.
През цялото време графът се държеше учтиво, но сдържано. Приемаше поздравленията на гостите с неподозирана любезност. Той стоеше плътно до нея и се усмихваше. Толкова добре се справяше с ролята на внимателен съпруг, че тя почти повярва в чувствата му. Истината обаче бе друга и двамата знаеха това.
Той се ожени за нея, за да спаси живота си, или заради наследството й, а може би и заради двете. Все едно, когато вече бяха готови да тръгнат, огромна буца заседна на гърлото й.
— Рейни, благодаря ти за всичко.
Бяха излезли навън, на широките каменни стълби пред къщата. Тя се надигна на пръсти да го целуне, а той силно я прегърна.