— Обичам ви и двамата.
Рейни погледна настрани, а Джоселин изтри сълзите от очите си.
— Пиши веднага щом можеш — каза тя.
— Внимавай! — рече сурово Рейни.
— Ще внимавам! — обеща Алекса.
За нейна най-голяма изненада брат й протегна ръка към графа, който още по-неочаквано я прие.
— Желая ви късмет!
— Благодаря — отвърна Деймиън.
Младоженците тъкмо се запътиха надолу, когато видяха лейди Джейн Торнхил, която си проправяше път през струпаните приятелки на Алекса. Сякаш отгатнал мислите й, графът пристъпи встрани и ги остави насаме.
— Ще ми липсваш — изстена Джейн. — Моля се някой ден да ми простиш.
— Да ти простя ли? — Алекса й бе писала за случката в странноприемницата и бе получила писмо, пропито с разбиране и подкрепа.
— Ако само за миг се бях замислила, ако си бях представила, че ще се стигне дотук…
— Недей, Джейн — успокои я Алекса. — Не си виновна ти, а аз, само и единствено аз. Ако те бях послушала, нищо подобно не би се случило.
— О, Боже, Алекса! Какво ще правиш?
— Онова, което бих правила, ако брат ми бе избрал бъдещия ми съпруг. Ще се опитам да се справя. Ще бъда добра съпруга и се моля и той да е почтен.
Джейн кимна, но в очите й проблеснаха сълзи.
— Готова ли си? — намеси се графът, като се приближи и застана до нея.
Алекса бе доста стройна за жена, но въпреки това той бе много по-висок от нея. Цялото му същество излъчваше сила и при все че беше уморена, тя за миг се почувства благодарна.
— Готова съм.
Времето бе застудяло и затова щяха да пътуват с файтона на Стоунлей, вместо с каретата на графа. Той й помогна да се качи, а след това настани и дребната й прислужница Сара.
Рейни бе настоял да я вземат и Алекса му беше благодарна за това. Те двете бяха много близки. Когато Джоселин осиротяла и се борила за живота си из лондонските улици, закръгленото русокосо девойче се сприятелило с нея. Сара далеч не бе прислужница в обичайния смисъл, но бе овладяла необходимите умения. Тя беше спокойна и весела. Сред чуждите стени на замъка „Фелън“ Сара щеше да й напомня за дома и семейството.
Алекса погледна през прозорчето към голямата родна къща на Стоунлей, където бе прекарала детството си. Докато приятелките й махаха за сбогом от масивните двойни врати, лакеите заеха местата си отзад на файтона, а кочияшът се качи отпред. Дребният човечец дръпна юздите, шибна четирите яки жребеца и каретата изтрополи навън през големите железни порти и се отправи към Лондон, а оттам към южното крайбрежие на Фолкстоун.
Тази нощ щяха да преспят в странноприемницата „Белият лебед“, веднага след Уестърхам. Графът щеше да се възползва от съпружеските си права. При други обстоятелства тя би очаквала с нетърпение този момент. Сега обаче мисълта я жегна като ръжен и ушите й пламнаха от смущение.
Фелън щеше да спечели за кой ли път. Тя се чудеше какво ли още щеше да изтръгне от нея преди края на играта.
Деймиън наблюдаваше съпругата си, която седеше до него. Тя бе облякла гълъбовосива рокля за пътуването. Великолепната й червеникава коса бе прибрана под сиво боне, което правеше изражението й строго и невъзмутимо. Страните й бяха бледи, а очите — замъглени от умора. Вътрешното напрежение личеше в скованата й стойка и в ръцете й, които здраво стискаха чантичката.
Той присви очи срещу бледите лъчи на залеза, които предвестяваха спускането на мрака. Имаха още няколко часа път до странноприемницата. Конете щяха да капнат от това лудо препускане, а Алекса изглеждаше толкова изтощена, че едва ли щеше да може сама да изкачи стълбите. Ако се възползваше от нея, любенето им би било по-скоро бдение над мъртвец, отколкото взаимно удоволствие. Можеше да си представи нейната реакция, но вече бе решил да я обладае.
Твърде дълго бе чакал. Твърде дълго бе чакал и Питър. Мисълта за женитбата го бе разколебала и разстроила за момент. Не бе така решителен, чувстваше се отмалял. Но сега тя бе в ръцете му и той бе твърдо решен да я притежава. Независимо дали беше изморена, или не, дали се бе примирила, или не, той щеше да отнеме девствеността й и с това щеше да се свърши.
Така поне си мислеше, преди да стигнат странноприемницата малко преди полунощ, докато не пое ръката й, за да й помогне да слезе, и не почувства как тя се олюля и за малко не рухна в прегръдките му.
Деймиън продължи да си повтаря наум клетвата, докато я подкрепяше нагоре по стълбите, до малката им спалня над общото помещение. Вместо обаче да влезе вътре с нея, както бе решил, той я остави на прага и я предаде на прислужницата й.
— Ще трябва да помогнеш на графинята да си легне — нареди той. — Ще поръчам да ви донесат нещо за ядене. Погрижи се за нея, ако има нужда.