Не бе необходимо да казва, че ще се върне по-късно, че брачните обещания ще бъдат осъществени преди края на нощта.
Наистина искаше да го направи.
Докато отпиваше от коняка си долу в кръчмата, той продължаваше да вижда красивото, изнурено лице на жена си, бледите й бузи и нескритото напрежение в очите й. Жалост изпълни твърде изморената му съвест. Имаше и още нещо.
Съзнанието му продължи да се връща към онези мигове, когато я бе прегръщал, към онези огнени целувки, които си бяха разменили — дълги, страстни и изгарящи, преливащи от взаимно желание. Изведнъж си помисли, че искаше от Алекса нещо повече от една нощ на безропотно подчинение, докато той се мяташе между красивите й крака.
Деймиън искаше да види страст в очите й, страст и копнеж. Искаше тя да го пожелае.
Той вдигна чашата си и отпи последната глътка, след което тръгна нагоре по стълбите все още неуверен какво да предприеме.
— О, Боже, Сара, къде се бави още?
Облечена в ефирната бяла нощница, която Джоселин й бе подарила за сватбата, Алекса крачеше нервно пред камината в малката ниска спалня.
— Може Негово благородие да не дойде, госпожице.
— Ще дойде. Прави го, за да ме накара да страдам. Не би пропуснал възможността да се пъхне в леглото ми.
— На мен ми се видя, като че да беше ужасно изморен. Сигурно не може да събере сили, за да изпълни съпружеския си дълг. А може би иска да се гушне при своето пиленце, когато е отпочинало и не е така капнало.
— Ще дойде. Казвам ти, че ще дойде.
Алекса се обърна и отново тръгна, но Сара й препречи пътя.
— Сега, мило, спри това крачене нагоре-надолу и си лягай! — заповяда й прислужницата и дръпна звънеца. — Ще ти поръчам чаша мляко и грейка, за да затоплим тия ледени чаршафи. Ще те завием и…
— Не! — тръсна глава Алекса. — Върви си, Сара. Няма смисъл да стоиш тук цяла нощ.
— Ама…
— Моля те, Сара. Наистина искам да остана сама.
Девойчето кимна, вдигна таблата със студеното недокоснато агнешко и сирене и тръгна да излиза. Алекса продължи да се разхожда и да се чуди защо Деймиън се бавеше. Мисълта, че той не я желае, едновременно я успокояваше и вбесяваше.
Няколко часа по-късно, когато него все още го нямаше, тя си легна в голямото балдахинено легло, дръпна завивките и го прокле за измяната му.
Главата й едва докосна възглавницата и тя заспа. Стори й се, че бе спала само час-два, когато утринната дрезгавина изпълни стаята и Сара тихо почука на вратата.
— Негово благородие ме изпрати да те вдигна — рече тя и нахлу вътре. Беше само с две години по-голяма от господарката си, но изглеждаше много по-зряла. — Той отиде за колата и рече да го чакаме в трапезарията, за да хапнем набързо. Иска да тръгнем рано.
— Рано ли? — примигна учудено Алекса и в бързината почти разкъса нощницата си.
Тя застана пред тоалетката, напълни легенчето с вода от една порцеланова кана и напръска очите си. Сара бе приготвила роклята й за път — тъмнозелена, с позлатени ръбове и къс жакет.
— Скоро, скоро — рече русата девойка, след като тя приключи със сутрешните си приготовления. — Дай да ти оправя косата.
Алекса бе спала с пусната коса след напразното очакване и сега тя бе оплетена и разчорлена. Сара бързо я среса и сплете на кок. Когато бе вече готова, младата господарка дръпна вратата и се стрелна надолу по стълбите.
Там — ядосана, с пламнали бузи, но с още по-бледо лице — тя срещна Деймиън.
— Къде беше снощи? — попита го строго тя. — Защо не дойде в моята стая?
Той повдигна вежди.
— Извинявай, скъпа. Ако знаех, че ще си толкова разочарована, нищо нямаше да ме спре. Снощи си помислих, че по-скоро би искала да ме видиш как горя в ада, отколкото да прекрача прага ти.
— Чаках те до среднощ, както добре знаеш. А що се отнася до другото, напълно си прав. Като знам какъв дявол си, наистина искам по-скоро да те видя в ада.
Крайчецът на устната му трепна.
— Виждам, че лошото ми поведение те е раздразнило, но бъди спокойна — тази вечер няма да повторя грешката си.
— Каква игра играеш, уважаеми? Хайде, дойде краят. Довечера, ако дойдеш до стаята ми, ще намериш заключена вратата.
Чертите на лицето му се изпънаха.
— Ако я залостиш, госпожо, бъди сигурна, че ще я разбия. — Деймиън се приближи и хвана брадичката й, но тя извърна глава. — Ще те имам, Алекса, така че по-добре се приготви.
— Не и докато съм жива!
Обзе го ярост, а в следния миг и внезапен пристъп на съжаление. Жената пред него имаше силен характер. Колкото и опасно да бе положението, тя винаги намираше изход. Искаше му се да се бяха срещнали при други обстоятелства.