Деймиън я изчака да привърши със закуската си — чаша шоколад и бисквити. След това се отправиха към файтона.
Не бе очаквал, че толкова ще я ядоса. Мислеше, че ще му е благодарна за това, че я е оставил да си почине. Ето че сега яростта отново ги делеше.
Деймиън едва се сдържа да не се усмихне. Това бе по-добре от безразличие, реши той и мислите му се устремиха в очакване на нощта. Може би щеше да го дари поне с частица от този плам и в леглото.
Алекса седеше неподвижно в каретата и се преструваше, че гледа напред, докато всъщност наблюдаваше променливите настроения по лицето на графа. Навън небето беше мрачно, черни облаци бяха надвиснали и вятърът брулеше клоните на дърветата.
Тя се сгуши в зеления си жакет.
— Студено ли ти е? — попита я Деймиън.
— Не.
— Под седалката на кочияша има одеяло. Ще се радвам да спрем и да ти го дам.
— Казах ти, че не ми е студено.
Той замълча и се загледа през прозореца. Алекса впери очи в красивия му профил. С тъмните си гъсти вежди и високи скули, с черната си лъскава коса и пронизващо сини очи — като оставим настрана характера му. — Деймиън Фелън бе невероятно привлекателен.
Дали и той я намираше за красива? Наистина ли мислеше онова, което й каза в градината? Ако беше така, защо не дойде тази вечер в стаята й? Какво ще стане, ако дойде довечера? Тракането на колелата изпълваше тишината, но не можеше да заглуши въпросите в съзнанието й.
Най-сетне Алекса извърна очи към него.
— Защо? Неведнъж ми каза, че не е заради парите. Тогава защо?
Графът се вгледа в нея. Мълчанието му продължи сякаш цяла вечност. Тъмните му като бурно море очи я пронизаха и тя се размърда неспокойно на седалката.
— Никога не съм искал парите ти — започна тихо той. — Това ми дойде като неочаквана награда — каза той и я изгледа продължително. — Направих го заради брат ми.
— Брат ти ли? — повтори объркана тя.
— Да… — Деймиън присви устни. — Сигурен съм, че си го спомняш. Лорд Питър Мелфорд? Мисля, че двамата сте били доста близки.
Алекса отскочи назад, главата й се завъртя и за момент си помисли, че не е разбрала добре.
— Питър? Лорд Питър е бил твой брат?
— Да.
Тази едничка дума отекна в нея като тътен. Фенерите във файтона се завъртяха и ръцете й сграбчиха ръба на седалката.
— Но… но ти не… може да си брат му. Брат му се казваше Лий. — О, Боже! Какво говореше той?
— Точно така. Деймиън Лий Фелън. Питър ми бе полубрат, но бяхме много близки.
Тъмна завеса падна пред очите й.
— Не! Не! — тя махаше с ръце. — Не ти вярвам! Лъжец! Ти… ти лъжеш… — Сега обаче не беше сигурна. Питър рядко й бе говорил за брат си. Той бил нещо като черна овца в рода им и майка им не го одобрявала.
— Уверявам те, че съм този, за когото се представям.
О, Боже, не! Тя усети, че й се повдига. През последните две години бе направила всичко, което бе по силите й, за да забрави трагедията, свързана с Питър Мелфорд. Беше се борила с чувството за вина, беше се опитала да го забрави и да подреди наново живота си.
— Питър — промълви тя. — Само не и Питър! Стомахът й болезнено се надигна и очите й се замъглиха. За момент си помисли, че ще припадне. — С-с-спрете! Мисля, че ще повърна!
Лорд Фелън почука силно по стената и кочияшът дръпна юздите.
Файтонът още не беше спрял, когато тя блъсна вратата и тръгна към металните стъпала.
— По дяволите, нека ти помогна! Да не искаш да се убиеш?
Графът й препречи пътя, скочи на земята и я пое. Тя усети ръцете му над кръста си. Щом стъпи долу, тя се затича към канавката. Преви се и повърна, после пак, и пак. Отначало не забелязваше, че Деймиън я държеше през кръста, че бе дръпнал роклята й настрани и че се облягаше на него.
— Спокойно! Аз съм тук! — каза той и махна няколко кичура от лицето й. — След миг ще си по-добре — тя само поклати глава. — Остани тук. Кочияшът има вода. Ще ти я донеса.
След няколко секунди той се върна с мех в ръце и навлажнена кърпа с инициали Д. Л. Ф.
— Изплакни си устата и плюй — нареди й той. — След малко ще се почувстваш по-добре — графът избърса лицето й с влажната кърпа и след това й даде да пие. — Не по много наведнъж. Бавно и спокойно! Не бързай!
После я отведе обратно до файтона и й помогна да се качи. Алекса се отпусна на меката кожена тапицерия и притвори очи. Чувстваше се отпаднала и по-нещастна от всякога.
Деймиън изумено наблюдаваше мъртвешки бялото лице на жена си и извитите й като полумесеци клепки. През последните месеци си бе представял хиляди реакции от нейна страна, но не и такава. Той беше убеден, че тя няма да се трогне. Сега обаче разбра, че бе сбъркал. Сам бе видял болката в очите й и това не бе преструвка. Тя бе покрусена от смъртта на Питър, също като него, ако не и повече.