Това прозрение го разтърси до дъното на душата му и го накара да се замисли.
— Значи си го обичала? — промълви той. Изобщо не възнамеряваше да я пита за това, нито искаше да чуе отговора й сега, защото би се почувствал неловко. И все пак трябваше да разбере.
Алекса бавно отвори очи. В тях още се четеше онази жестока, непоносима, незабравима мъка. Той усети как риданието й заседна като буца на гърлото му и изведнъж страданието ги свърза в едно.
— Да, обичах го — отвърна тя и нещо го сряза в гърдите. — Питър ми бе много скъп, но не така, както си мислиш ти. Той ми бе приятел.
Сякаш камък падна от сърцето му и в следващия миг се почувства виновен. Смяташе я за себелюбива и разглезена госпожица, която не я бе грижа за другите, безчувствена кучка, също като майка му. Очевидно Алекса не бе такава.
— Имаш пълно право да ме мразиш — отрони тя. — Аз единствено съм отговорна за случилото се. Аз… аз бях толкова заслепена от светския живот и от собствената си особа, че нямах време да му обърна внимание.
Очите й отново се напълниха със сълзи и тънки струйки се спуснаха по бузите.
— Аз флиртувах с него най-безобразно. Дори не подозирах как се чувства той… не и докато не стана твърде късно. Може би, ако не бях толкова безразсъдна и импулсивна… — Тя прехапа треперещата си устна и изтри мокрото си лице. Една упорита сълза се търкулна към трапчинката на брадичката й. — Никога не съм искала да го нараня.
Деймиън бавно си пое дъх, но още не можеше да преглътне. Това изобщо не влизаше в неговия план. Той трябваше да се наслади на отмъщението, а ето че се чувстваше съсипан почти като нея.
— На колко години си? — попита я най-сетне той.
— На д-д-деветнадесет.
Преди две години, през лятото, когато брат му умря, тя е била на седемнадесет. Той изруга наум. През цялото време си мислеше, че е по-голяма. Тя продължаваше да подсмърча и Деймиън посегна да й подаде кърпичката си, но се сети, че бе изтрил с нея лицето й. Взе чантичката й, бръкна вътре и извади една бяла дантелена кърпичка. Тя я пое с треперещи ръце и я притисна към очите си.
Искаше му се да я утеши, но не можеше да намери подходящи думи за това. Искаше да й се извини и да й обясни, че бе сбъркал, когато я принуди да се омъжи за него.
Вместо това той се облегна и се заслуша в тихото й хлипане. Алекса не го погледна, дори след като спря да плаче. Така, късно вечерта те пристигнаха в една малка странноприемница на юг от Тънбридж Уелс, на име „Ревът на глигана“. Той нямаше намерение да отсядат тук. Мястото не бе най-подходящото, но се намираше доста по-близо от „Брегантината“, където първоначално възнамеряваше да преспят. Освен това го измъчваше мисълта, че тя бе твърде уморена.
Странноприемницата бе претъпкана и много шумна. Вътре се бяха разположили група войници, запътили се за Лондон от гарнизона си във Фолкстоун, пътници, амбулантни търговци и селяни. Просторната кръчма ехтеше от грубия им смях и вулгарните им шеги, примесени с пискливите гласове на девойките, които им сервираха. Войничетата разправяха за фронта, ругаеха Наполеон и говореха за някаква атака срещу Континента. Всичките тези слухове вече бяха известни на графа.
Въпреки тъпканицата Деймиън успя да намери две стаи, които явно бяха покоите на кръчмаря, тъй като плати за тях двойно. Той поръча храна за прислугата, а за тях с Алекса вечерното меню — пай с пиле, зеле и плодова пита с ябълки. После пресече преддверието и се приближи до жена си, която го чакаше пред стълбите.
Тя го погледна уплашено, а след това извърна очи нагоре към стаите.
— Вече ми е ясно защо не дойде снощи — каза тя.
— Не дойдох, защото беше изморена. Мислех, че си го разбрала. Надявах се, че тази вечер ще се чувстваш, по-добре.
Тя кимна безпомощно, напълно примирена, че заслужава съдбата си. Обърна се и тръгна нагоре по стълбите.
— Алекса…
— Да?
— Трябва да поспиш. След всичко това си толкова разстроена. Утре… може би ще поговорим отново.
Тя се намръщи.
— Не разбирам. Какво искаш да кажеш?
— Това, че трябва да се наспиш и че няма да… те притеснявам, поне докато не си отпочинеш.
— Но нали…
— Не и докато не поговорим.
— Но… аз мислех, че след това днес… О, Боже! Нищо не разбирам вече.
Ръката му докосна бузата й.
— Нито пък аз. Утре нещата ще се изяснят.
Алекса се замисли над думите му. За нея нещата никога нямаше да се изяснят. Тя бе омъжена за брата на мъжа, когото бе съсипала. Той го бе направил, за да й отмъсти и да я накаже за това престъпление. Всичко беше ясно като бял ден.