— Ама… ние с Фъргюс… нямаше да й направим нищо — изрева той с гъгнещ глас. — Ние дойдохме за оная, русичката. — Деймиън отново го прасна и той се свлече със стон. — А и на нея нямаше да й направим нищо, щото искахме само малко гушкане, т’ва е. Даже щяхме да й платим добре — като се изправи на колене, той вдигна ръце. — Моля те, господарю!
Алекса бързо се измъкна от леглото и прекоси студената стая. Нощницата й се вееше назад. Тя хвана ръката на мъжа си точно когато той замахваше и попречи на удара му. Той се обърна към нея със заслепени от ярост очи, погледна юмрука си и рече:
— Алекса, за Бога. Какво мислиш, че правиш?
— Опитвам се да ти попреча да убиеш този човек.
Ръката му остана свита в юмрук. Той продължаваше да я държи високо и тя потрепваше от усилията, които полагаше, за да я спре.
— Хванах го в леглото ти — каза той и думите му прозвучаха като странно откритие.
— Те са пияни, Деймиън. Не са знаели какво вършат. — Тя все още стискаше ръката му и усещаше изопнатите му до краен предел мускули. Такава жестокост никога не бе виждала.
Лорд Фелън преглътна, като продължаваше да се съпротивлява. След като въздъхна, той отстъпи назад и прокара пръсти през къдравата си черна коса.
— Взимай приятелчето си и да ви няма! — каза той строго на търговеца.
— Да, да, господарю. Както кажете!
Дебелият едва се закрепи на краката си, но после вдигна приятеля си и двамата закуцукаха към вратата. Щом си тръгнаха, графът се приближи до Алекса.
— Добре ли си?
— Да, добре съм.
— Как влязоха?
Тя навлажни устните си. Той бе само по халат от тъмночервена коприна, който нежно я докосваше при всяко негово движение. На светлината, която се процеждаше през прозореца, тя видя широките му тъмни гърди, покрити с къдрави черни косми. Изпъкнали мускули набраздяваха стегнатия му стомах. Гърлото й пресъхна.
— Те… те трябва да са се прехвърлили през прозореца.
Цялата се тресеше, но сама не знаеше дали заради случилото се, или заради полуголия мъж пред нея.
Той явно забеляза това, защото протегна ръце и при все че тя отстъпи, я притегли в обятията си.
— Всичко свърши — рече Деймиън, докато я притискаше към себе си. — Никой няма да те нарани. Не и докато съм тук.
Алекса се опита да се усмихне, но сърцето й все още биеше лудо.
— Добре съм… наистина.
Той отметна няколко кичура от лицето й.
— Дявол да го вземе, изглежда, отново няма да можеш да се наспиш.
— До утре ще се оправя — каза Алекса.
В същия миг той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Остави я внимателно и дръпна завивките.
— Деймиън?
Той се спря. Очите й излъчваха мекота, каквато не бе виждал дотогава.
— Забелязала ли си колко рядко си ме наричала така?
Този път тя леко се усмихна.
— Имаш много хубаво име.
Беше си го повтаряла хиляди пъти наум.
— Майка ми не го харесваше и затова ме наричаше Лий.
— Вие двамата май не сте се погаждали много, а?
— Не.
— Някой ден може би ще ми разкажеш за това.
Чертите му се смекчиха. Устните му бяха толкова сочни и така близо до нейните, че сърцето й направо полудя. Боже, колко е красив!
— Може би — отвърна той и я зави. — Сега си почини. Утре ще тръгнем доста рано.
Графът понечи да си тръгне.
— Деймиън?
— Да?
— Благодаря ти.
В следващия миг Алекса съжали, че го каза, защото той се сети за нахалниците, които бе хванал в стаята й, и се намръщи.
— Най-добре следващият мъж в леглото ти да съм аз — отсече той мрачно. След това хвана бравата, отвори рязко вратата и я затвори плътно зад себе си.
Тя долови затихващите му стъпки по коридора и надолу по стълбите. Уверена бе, че онези двамата нямаше да се върнат, както и че Деймиън би направил всичко, за да я защити. Това бе странна утеха, но тя продължи да си го мисли и скоро сънят я завладя.
Преди да заспи, й се мяркаха странни образи: как Деймиън Фелън хладнокръвно убива двамата пияници, как стои пред нея разгърден и й заявява, че тя му принадлежи.
И все пак над всичко в съня й господстваше споменът за сините му очи.
Деймиън крачеше напред-назад из кръчмата. Снопове слънчева светлина проникваха през отворения прозорец. Той остави Алекса да спи до късно и поръча да й занесат лека закуска. След всичките закъснения щяха да се забавят с един цял ден.
Това не бе от голямо значение, но все пак искаше да си е вкъщи. Замъкът бе единственото място на света, където се чувстваше у дома. Не бе желан гост в имението „Уейтли“, близо до Хампстед Хийт, където живееше майка му, след като се омъжи за лорд Таунсенд. Той винаги бе нащрек и постоянно търсеше повод да се скара с Деймиън, или да спечели вялите чувства на майка му.