Замъкът на баба му в покрайнините на Париж му бе също толкова чужд. Вдовица от дълги години, Симона дьо Латур бе една заядлива старица, която мразеше дъщеря си, омъжила се за англичанин, и търсеше някакво възмездие за дългите години самота.
Едва когато се бе върнал в замъка „Фелън“, Деймиън бе намерил някакво спокойствие. Това бе единственото място, където можеше да се отпусне и да бъде такъв, какъвто беше, или поне донякъде.
Той бе влюбен в дома си, както бе и баща му навремето. Сега обаче го измъчваше мисълта за реакцията на съпругата му, когато го види. Все по-болезнено предчувстваше, че тя щеше да го сравни със „Стоунлей“ или с „Марден“, или с някое друго семейно имение и нямаше да го хареса.
Това, както и всичко останало, което й се бе случило от мига, в който я видя, бе изцяло по негова вина. Изобщо не трябваше да се жени за нея. Тя бе по-богата от него. Освен това откри, че отмъщението не оправдава очакванията му. По време на връзката й с Питър тя е била само едно наивно девойче, отпиващо първите глътки на женствеността. Деймиън напълно разбираше защо брат му се бе влюбил в нея. Малцина в Лондон бяха останали безразлични към прелестта й.
Той трябваше да я остави да си намери съпруг измежду тях, да я повери на тия наконтени благородници, които въздишаха по нея и след първите няколко седмици щяха да я отегчат напълно. Той нямаше време за семеен живот, нито за постоянни връзки. Бракът означаваше деца, отговорности, задължения, а с неговия ритъм на живот той може би щеше да ги напуска в най-трудните моменти. А може би въобще нямаше да доживее това време.
Връщане назад нямаше. За добро или за лошо той бе надянал брачния хомот и след като сега обстоятелствата се бяха променили, той възнамеряваше да се възползва от това.
Деймиън вдигна глава точно когато Алекса и прислужницата й влязоха. Денят бе топъл и слънчев и само лекият ветрец раздвижваше изпълнения с пролетни ухания въздух. Младата му съпруга бе избрала подходяща рокля в нежен зелен цвят, изпъстрена с жълти цветчета. Страните й не бяха вече така бледи, а очите й си бяха възвърнали ясния зелен цвят.
— Добро утро — поздрави той.
— Извинявай, че те накарах да чакаш.
— Исках да те оставя да се наспиш.
— Наистина се чувствам по-добре. Благодаря ти, съпруже.
— Деймиън — поправи я той и взе ръката й.
Тя се почувства неловко. След всичко, което се случи, той не я обвиняваше.
— Деймиън — повтори тя и лека руменина я обля, но изражението й остана напрегнато.
Графът се обърна към девойчето:
— Сара, файтонът е отпред. Господарката ти и аз ще дойдем след малко.
— Добре, господине — рече тя и се отправи към вратата.
Алекса вдигна питащите си очи към него.
— Казах ти, че днес ще си поговорим… ако, разбира се, имаш сили.
— Да, добре съм. А какво стана с онези?
— Двамата доста бързо си тръгнаха. Май наистина не бяха толкова опасни. Радвам се, че ме спря снощи.
Лека усмивка се появи на устните й.
Излязоха навън. Зад къщата, покрай обраслата със свежа трева пътека, ромолеше поточе и той я поведе натам. Отляво се простираше тучна ливада, а покрай ручея цъфтяха невени и иглики.
— Тези дни бяха твърде болезнени за теб. Съжалявам, че и аз имам дял в това.
Тя го погледна недоумяващо.
— Съжаляваш ли? След всичките усилия, които положи, за да постигнеш целта си, не ми се вярва, че сега съжаляваш.
Той потисна чувството на вина, което го обземаше.
— Дълго мислех за това… за Питър. Преди да те срещна, смятах, че всичко ми е ясно. Намирах те отговорна за смъртта му. Бях убеден, че си жестока и безсърдечна егоистка, и исках да ти отмъстя. През последните дни… аз разбрах, че…
Тя спря и се обърна.
— Че какво?
— Виж, знам, че този брак е една глупост от самото начало. Не отричам, че исках да те уязвя. Истината е, че исках да те съсипя. Планирах го седмици наред, следвах те навсякъде, съблазнявах те, а накрая… се опитах да оправя всичко. Още тогава съвестта ми се бореше.
Алекса остана безмълвна дълго време. Когато проговори, гласът й издаваше безпокойство.
— Наистина си го измислил добре.
— Да, така е, за Бога. Винаги ме е бивало да измислям планове.
— Колкото и странно да звучи, не мисля, че си виновен. Питър умря заради мен. Аз самата щях да изгубя Рейни. Мразех жената, която го бе пленила. Ако бе умрял, щях да я накарам да си плати, щях дори да стигна до крайност. Напълно разбирам чувствата ти към мен.
Деймиън задържа неуверения й поглед. Тъмни сенки се мярнаха дълбоко в очите й.
— Така е. В началото се чувствах точно така… преди да те срещна. Ти обаче се оказа съвсем различна от представата, която имах за теб. През онова лято, преди две години, си била млада и наивна, просто си опитвала силата на женския си чар. Брат ми е бил също толкова неопитен и комбинацията се е оказала взривоопасна, смъртоносна, но сега знам, че не си искала да го нараниш.