В очите й блесна копнеж. Тя усети как пулсът й се ускори.
— Не… никога не съм искала това.
— Съжалявам, че те въвлякох в този брак, Алекса. Бих ти предложил да го разтрогнем, но това би те опозорило пред обществото. Истината е, че сме женени и не можем нищо да променим.
Алекса се обърна и неволно тялото й се стегна. Деймиън бе казал нещо неправилно, но не бе сигурен какво. Тя тръгна обратно към странноприемницата, но той я хвана за ръката.
— Не ме бива в тия работи. С други жени това изобщо не ме интересуваше, но с теб… Всъщност аз никога не съм бил женен и не знам как да се държа.
— Просто кажи каквото мислиш.
Той прекара пръсти през косата си.
— Мисля, че поводът за нашия брак вече е без значение. Важното е, че ти си моя жена. Смятах, надявах се, че с времето нещата между нас ще потръгнат… ако ти го поискаш.
Алекса вдигна глава. Уплашените й очи обходиха всяко кътче от лицето му.
— След всичко, което се случи, трудно ми е да повярвам, че желаеш искрено нашия брак.
— Сигурен съм, че го искам. Ето защо ти предлагам да не прибързваме, да се опознаем. Утре ще сме в замъка. Веднъж пристигнем ли там, всичко ще се уреди. Ще те разведа из новия ти дом и ще си поговорим. Може би ще постигнем разбирателство.
Деймиън посегна и хвана китката й. Тя усети топлата му длан. Ръцете му бяха силни, но нежни.
— Когато му дойде времето, — каза той — ще се проявя като истински съпруг.
Алекса почувства, че гърлото й се стяга. Надежда и страх се бореха в нея. Тя току-що бе приела да живее с мъжа, който я презираше. Сега той сам й предлагаше да забравят миналото и да постигнат заедно щастието, за което винаги бе мечтала. Дали бе откровен с нея? Беше ли готова отново да му се довери?
— Ще ми се да ти вярвам, но…
Той стисна ръката й и лицето му стана сериозно.
— Разбирам.
Тя се опита да прочете мислите му, да разгадае намеренията му, които личаха по силните му скули. Той предлагаше много повече от нейните очаквания и при все че рискът за нея бе голям, трябваше да го поеме.
— Готова съм да опитам, ако и ти си съгласен.
Деймиън се усмихна. Сякаш слънчев лъч проби мрачното небе.
— Благодаря ти.
Той вдигна ръката й и докосна с устни дланта й. Топла вълна я обля.
Безмълвно двамата се отправиха към файтона. Сега тя усещаше някакво ново непознато напрежение между тях. Ако той бе искрен, то миналото най-сетне щеше да бъде забравено. Деймиън Фелън щеше да стане неин истински съпруг. Щеше да я прегръща, както тогава в градината, и да я целува, както в странноприемницата. При тази мисъл краката й се подкосиха, стомахът й се сви и устата й пресъхна. Погледът й се спря върху широките му мускулести гърди и зърната й набъбнаха под роклята.
Тя го желаеше още от първата им среща. Премрежените му невероятно сини очи й подсказваха, че и той копнееше за същото. И все пак… Не можеше да престане да се пита дали този загрижен мъж бе истинският Деймиън Фелън? Или бе просто поредната маска, за да постигне желания резултат? Каква бе неговата цел — отмъщение или нежна любяща жена в леглото му? Времето щеше да покаже.
Алекса се чудеше дали той все още не играеше някаква игра.
Останалата част от пътуването мина без никакви премеждия. От Тънбридж Уелс тръгнаха на изток към село Райе, след това на север по крайбрежието. Деймиън бе любезен, но сдържан, грижеше се за нея, беше учтив, но доста мълчалив. През по-голямата част от времето той се вози отпред с кочияша и я остави вътре със Сара. Алекса му беше благодарна, защото се нуждаеше от време, за да подреди мислите и чувствата си и да се подготви да приеме съпруга си и живота, който й предстоеше.
Обземаха я все по-силни предчувствия. Може би нещата щяха да потръгнат. Рано или късно щеше да й се наложи да се омъжи. Брат й със сигурност не би се спрял на лорд Фелън. Ами тя? Не можеше да отрече, че графът й харесваше. Бракът с него може би щеше да осъществи съкровената й мечта.
А може би я очакваше тежък живот, който щеше да бъде отмъщение за смъртта на Питър.
Глава седма
Алекса забеляза замъка, който се издигаше над голия бряг и кулите му, зловещо извисени към мрачното сиво небе. В първия миг й се стори ужасно злокобен, като средновековна крепост или затвор.
С приближаването им обаче тя все по-ясно чуваше тътена на прибоя и крясъците на сивите чайки, които се рееха над океана. Пенливи вълни се разбиваха в брега и през прозореца на файтона нахлуваше остър вятър. Гледката бе направо готическа. Всичко бе някак примитивно, грубо и необуздано, но все пак странно защо я привличаше. Тя усети, че тръпне от нетърпение.