Голият замък й напомни за неговия собственик. И двамата я омагьосваха с мрачната си красота.
Тя се наведе напред, за да огледа по-добре своя нов дом. Тъмнозелен бръшлян обгръщаше кулите и стените на замъка, като придаваше мекота на грубия камък. Някогашният ров, околовръст, бе запълнен с пръст и там цъфтяха пъстри цветя.
След минути файтонът зави по една дълга алея, покрита с чакъл, и няколко лаещи хрътки се втурнаха да ги посрещнат. Каретата спря, Деймиън скочи от капрата и отвори вратата. Изненадана от сериозното му изражение, Алекса остана безмълвна.
— Не е „Стоунлей“, нито „Марден“, — рече той строго — но предполагам, че с времето ще свикнеш.
Той я отведе до масивната входна врата. Движенията му бяха резки, а в поведението му се усещаше студенина.
Алекса влезе и мълчалива мина покрай иконома, който ги очакваше в преддверието. Тя пристъпи в някогашната тържествена зала, цялата покрита с греди, опушени от огньовете и застина пред величието й.
— Невероятно е — промълви тя, очарована от тежките железни свещници и масивното каменно огнище. Близо до вратата, като часови, стояха рицарски доспехи, а от гредите на тавана висяха сребърни знамена със семейния герб на Фелън — рееща се птица.
— Това е най-старата част на замъка — оправда се Деймиън. — Има и нови крила, но това винаги е служело като вход и не ми се ще да го променям.
— Не те упреквам.
— Някои от кулите наистина се нуждаят от ремонт, но останалата част от къщата е добре. Както вече ти казах, не е нито „Стоунлей“, нито „Мардей“, но лека-полека ще го приемеш за свой дом, надявам се.
Неувереност ли прозвуча в гласа му? Той постоянно търсеше погледа й, след като слязоха от файтона. Нима и той се тревожеше, че новият й дом няма да й хареса?
Тя му се усмихна нежно.
— Замъкът „Фелън“ е прекрасен, Деймиън. Никога не съм била на подобно място. Наоколо е толкова диво и пусто, но и красиво по свой особен начин.
Тя се впусна да разглежда вътрешността.
В една камина, висока колкото човешки бой, гореше приятен огън, а мебелите блестяха от чистота. Слугите, които ги очакваха, изглеждаха трудолюбиви и дружелюбни. Всъщност те бяха истински щастливи, че господарят им се бе завърнал.
— Тук е много по-уютно, отколкото очаквах — добави тя и погали с ръка полираната дъбова маса, която изглеждаше поне на неколкостотин години. — Прав си, че не прилича нито на „Стоунлей“, нито на „Марден“. И двете имения са доста хубави и просторни, но там никога не съм усещала този домашен уют. За мен те бяха просто къщи. Никога не съм била привързана към тях, докато тук мисля, че ще бъда.
На лицето му грейна ослепителна усмивка. Най-сетне се отърси от напрежението и очите му блеснаха от удоволствие. Това го направи по-красив и очарователен.
— Страхувах се, че ще ти се стори мрачно и потискащо. Поне за майка ми бе така. Тя намрази това място от мига, в който го видя. За разлика от нея баща ми го обичаше до края на живота си, както и аз.
Алекса направо примря от щастие, че го бе зарадвала.
— Сигурна съм, че и аз ще го обикна.
Усмивката му стана още по-широка, а очите му пламенно засияха. Желанието, което потискаше напоследък, накара кръвта й да забушува и руменина обля бузите й. Тя понечи да каже нещо, но в този миг икономът се приближи. Набръчканото му остро лице бе напрегнато.
— Извинете, господарю.
— Аз ти се извинявам, Монтагю. Пропуснах да ви представя. Както вече ви известих, най-сетне се ожених — заяви гордо той, топлият му поглед се плъзна по лицето й и за миг се спря върху извивката на гърдите й.
— Бих искал да се запознаеш с новата си господарка. Лейди Фелън, това е Леели Монтагю, нашият иконом.
Слабичкият мъж се поклони учтиво.
— За мен е удоволствие, госпожо, да ви посрещна с добре дошли в замъка „Фелън“ от мое име и от името на останалите.
— Благодаря ти.
— Повечето слуги работят тук от години — намеси се графът. — Като се настаним, ще се срещнеш и с останалите.
Той погледна към иконома, който нервно пристъпваше от крак на крак.
— Страхувам се, че има още нещо, господарю.
Деймиън го изгледа внимателно.
— Какво е то?
Той се извисяваше с цяла глава над него, но Монтагю изобщо не се притесняваше от това. Двамата изглеждаха по-скоро като приятели.
— Преди малко споменахте за майка ви, господине. Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но тя пристигна вчера.